Изглеждах ужасно, когато влязох в остъкленото фоайе с мозайка по пода. Джейк, който работеше на „Пропуски“, го забеляза начаса.
— Добро утро, доктор Скарпета — поздрави ме той. Очите му както винаги шареха, ръцете му също сякаш не можеха да си намерят място. — Май сте премръзнала.
— Добро утро, Джейк — отвърнах аз. — Как сте?
— Не мога да се оплача. Само дето времето май се разваля и скоро няма да е никак приятно — рече пазачът, като щракаше с химикалката и ту я отваряше, ту пак я затваряше. — Отново ме боли гърбът, доктор Скарпета, няма отърване. Точно между плешките. — Той ми показа раменете и врата си. — Все едно някой ме щипе там, отзад. Появи се онзи ден, след като вдигах тежести. Какво ще ме посъветвате да правя? Или може би трябва да се запиша при вас?
Помислих си, че го казва на шега, но той не се усмихваше.
— Известно време забравете за тежестите. И го налагайте с топло — отговорих аз.
— Много съм ви признателен. Колко ви дължа?
— Моите консултации не са ви по джоба, Джейк.
Той се ухили до уши. Пъхнах компютърната карта в електронната ключалка върху вратата пред кабинета и тя щракна и се отвори. Чувах как секретарките — Клита и Поли, си бъбрят и тракат по клавиатурите. Телефоните вече се късаха да звънят, а още нямаше и седем и половина.
— Лоша работа, ти казвам.
— Нима смяташ, че чужденците миришат различно, когато се разлагат?
— Я не говори глупости, Поли.
Двете седяха в сивите си кабинки — прехвърляха снимките от аутопсиите и вписваха данните в компютрите, при което курсорите подскачаха като пуканки.
— Побързайте да си вземете кафе, докато още има — посъветва ме Клита и ме огледа от глава до пети.
— Сякаш това не си е голата истина — отвърна Поли и щракна един от клавишите.
— Чух, чух — намесих се аз.
— Ето, вече си мълча — каза Поли, макар че това изобщо не беше по силите й.
Клита направи знак, все едно затваря с цип устата си и продължи да пише на компютъра.
— Къде са другите?
— В моргата — отвърна Клита. — Днес имаме осем трупа.
— Отслабнала си много — рекох й, като взимах последните смъртни актове, получени по вътрешната поща.
— Цели пет кила — похвали се възторжено тя и пак взе да прехвърля страховитите снимки, сякаш са тесте карти, и да ги реди по номера. — Благодаря, че забелязахте. Поне някой тук да види, че съм отслабнала.
— Ама че работа! — възкликнах аз, съгледала смъртния акт най-отгоре върху купчината. — Как мислите, дали ще успеем да убедим доктор Кармайкъл, че „спиране на сърцето“ не може да бъде причина за смъртта? Когато някой умре, сърцето му винаги спира. Въпросът е защо е спряло. Трябва да поправим акта.
Тръгнах по коридора, застлан с килим в гълъбово и мораво, към кабинета си, като продължих да прехвърлям смъртните актове. Роуз работеше в помещение с много прозорци — за да вляза в кабинета си, трябваше задължително да мина покрай нея. Секретарката стоеше пред отворената кантонерка и ровеше припряно из картончетата с надписи в горния край.
— Как сте? — попита ме, без да маха химикалката, която бе захапала. — Търси ви Марино.
— Свържи ме с доктор Кармайкъл, Роуз.
— Пак ли?
— Опасявам се, че да.
— Време му е да излезе в пенсия.
Секретарката ми повтаряше това вече от доста години. Затвори чекмеджето и издърпа друго.
— Защо ме търси Марино? От къщи ли се обади?
Роуз махна химикалката от устата си.
— Тук е. Или най-малкото беше, доктор Скарпета. Помните ли писмото, което миналия месец получихте от онази ужасна жена?
— Коя ужасна жена? — попитах и надзърнах в коридора, но от Марино нямаше и следа.
— Онази, дето излежава присъда за убийството на мъжа си. Веднага след като му е направила застраховка „Живот“ за един милион долара, бил намерен мъртъв.
— А, тази ли! — възкликнах аз.
Съблякох сакото на костюма, влязох в кабинета и оставих куфарчето на пода.
— Защо ме е търсил Марино? — попитах отново.
Роуз не отговори. Напоследък недочуваше — вече не беше първа младост и това ме плашеше. Сложих смъртните актове върху купчината, където вече се бяха натрупали към стотина — все не намирах време да ги прегледам. Метнах сакото върху облегалката на стола.
— Лошото е — почти извика Роуз, — че е пратила още едно писмо. Този път ви обвинява в рекет.
Взех лабораторната престилка, която стоеше окачена на вратата.