— Твърди, моля ви се, че сте се били сдушили със застрахователната компания и сте променили причината за смъртта на мъжа й от нещастен случай на убийство, та тя да не получи застраховката. И за това сте били получили тлъста сума, понеже, както твърди тая откачалка, инак не ви било по джоба да си купувате мерцедес и скъпи костюмчета.
Заметнах се с бялата престилка и промуших ръце в ръкавите.
— До гуша ми дойде от тия ненормалници, доктор Скарпета. Някои наистина ме плашат и мен ако питате, заради тоя Интернет на всички вече им хлопа дъската. — Роуз надзърна през вратата. — Ама вие не ме слушате — укори ме тя.
— Купувам си костюмчетата по време на разпродажбите — отвърнах аз. — А ти стоварваш цялата вина върху Интернет.
Сигурно изобщо нямаше да си купувам дрехи, ако Роуз буквално не ме насилваше да ходя по магазините всеки път щом обявяха разпродажба на моделите от предишния сезон. Мразех да ходя на пазар, освен ако не е за хубаво вино и храна. Мразех навалицата и блъсканицата. Мразех универсалните магазини. Роуз пък мразеше Интернет и бе на мнение, че тъкмо заради него ще настъпи краят на света. Едвам успявах да я убедя да ползва електронната поща.
— Ако се обади Луси, ми предай, където и да съм, чу ли? — казах тъкмо когато в кабинета на секретарката влезе Марино. — Звънни й в службата. Там ще ти кажат къде е.
Сетех ли се за Луси, ме присвиваше под лъжичката. Бях си изтървала нервите и й бях наговорила неща, които не мислех. Роуз ме погледна изпитателно. Беше надушила някак каква е работата.
— Тази сутрин, капитане, сте като изваден от кутийка — рече тя на Марино.
Той изсумтя. Чу се тракане на стъкло — Марино отвори стъкленицата с лимонови бонбони върху бюрото на секретарката и се почерпи с един.
— Какво да правя с писмото на тая, шантавата? — попита Роуз и надзърна през отворената врата с очилата за четене, закрепени на върха на носа й, после се зае да ровичка в друго чекмедже.
— Според мен е крайно време да пратим досието на въпросната дама — ако изобщо го намериш — на главния прокурор — препоръчах аз. — В случай че тръгне да ни съди. Което вероятно и ще направи. Добро утро, Марино.
— Пак ли одумвате оная, лудата, дето я тикнах на топло? — попита той, докато смучеше бонбона.
— Точно за нея говорим — потвърдих аз. Бях се сетила, че случаят наистина е бил на Марино.
— Значи ще съди и мен.
— Вероятно — изпелтечих, като преглеждах какво са ми предали по телефона предния ден. — Защо всички ме търсят точно когато ме няма?
— Умирам си да ме съдят — потри ръце Марино. — Чувствам се по-специален.
— Все не мога да свикна да ви гледам в униформа, капитан Марино — намеси се Роуз. — Трябва ли да ви козирувам?
— Не говори така, Роуз, че ще взема да се засрамя.
— Мислех, че смяната ти започва чак в три — обадих се аз.
— Най-хубавото на това да те съдят, е, че градът ще трябва да се бръкне и да плати. Ха-ха. Така им се пада на ония говеда.
— Ще ви видя аз вас дали ще ви е до „ха-ха“, когато някой прекрасен ден ви накарат да плащате и се наложи да се разделите с пикапа и с открития басейн. Или, не дай си боже, с коледната украса и гирляндите — рече му Роуз, докато аз отварях и затварях чекмеджетата.
— Някой да ми е виждал химикалките? — попитах. — Дявол го взел, не е останала и една за цяр. В петък имаше цяла кутийка. Знам, понеже сама ги купих последния път, когато ходих в супермаркета. Ама че работа, няма ми го и тънкописеца.
— Само не казвайте, че не съм ви предупредила да не държите тук нищо ценно — провикна се Роуз.
— Пуши ми се, та се не трае — рече ми Марино. — До гуша ми е дошло от тия сгради, дето пушенето е забранено. Държите там долу цял взвод мъртъвци, а щатската управа седнала да се притеснява за пушенето. Ами изпаренията на формалина? Достатъчни са да умъртвят и кон.
— По дяволите! — продължих да се вайкам аз, докато затварях и отварях с трясък чекмеджетата. — Знаете ли какво още ми липсва. Хапчетата „Адвил“ срещу болка, прахчетата за стомашни киселини, аспиринът. Сега вече наистина ще се ядосам.
— Парите за кафето, клетъчният телефон на Клита, сандвичите и сега вашите химикалки и аспирин. Явно не бива да си оставям тук портмонето. Колегите вече наричат джебчията Крадеца на тела — тросна се ядно Роуз. — Според мен обаче изобщо не е смешно.
Марино отиде при нея и я прегърна.
— Бива ли да виниш някого, задето иска да открадне тялото ти, скъпа? — прошепна й той мазно-мазно на ухото. — Иде ми да го направя още от мига, в който те видях за пръв път, та се наложи да уча докторката на всичко, което тя знае днес.