— Доведе ме тук и отиде някъде.
— Довел ви е и ви е оставил сама? Преди колко време?
— Преди двайсетина минути — отвърна Андерсън.
Беше се вторачила в Марино.
— Какво виждам, слагали сте си „Викс“ в носа, а? — подхвана я благо-благо Марино. Желето лъщеше над горната й устна. — Виждате ли ей онзи дезодорант с промишлени размери? — кимна той към вентилационната система на тавана. — Знаете ли какво, Андерсън? Дори той ще е безсилен, когато отворим ципа на торбата.
— Нямам намерение да стоя тук — тросна се тя.
Личеше си и без да ни казва. Не си беше сложила дори хирургически ръкавици.
— Не можете да влизате тук без предпазни дрехи — напомних й аз.
— Исках само да ви съобщя, че ще бъда отвън, ще разпитвам свидетелите. Викнете ме по пейджъра, щом разберете какво му се е случило — рече Андерсън.
— Какви свидетели? Да не би Брей да ви праща в Белгия? — изуми се Марино. Дъхът му замъгляваше предпазителя пред устата.
Изобщо не й повярвах, че е дошла на това неприятно място, за да ми съобщава каквото и да било. Явно си бе наумила нещо и то изобщо не беше свързано със случая. Взрях се в моравия подпухнал труп, за да се уверя, че никой не се е докосвал до него, и усетих как параноята допира хладни пръсти до разсъдъка ми. Погледнах стенния часовник. Наближаваше девет.
— Повикайте ме — рече Андерсън така, сякаш издаваше заповед.
Вратите се затвориха шумно подире й. Вдигнах слушалката и се свързах по вътрешната линия с Роуз.
— Къде, по дяволите, е Чък? — попитах я.
— Един дявол знае — отвърна секретарката, без дори да се опитва да прикрива презрението си към младежа.
— Намери го, ако обичаш, и му кажи да дойде незабавно — казах й аз. — Ще ме вкара в лудницата, така да знаеш. И отбележи, че съм ти се обаждала. Документирай всичко.
— Винаги го правя.
— Ще взема да го уволня — казах вече на Марино, след като затворих. — Търси си белята, до гуша ми е дошло от него. Мързи го да гледа, освен това е съвсем безотговорен, а преди не беше такъв.
— Просто е по-мързелив и безотговорен от преди — поправи ме Марино. — Момчето, докторке, просто си прави тънката сметка. Навило си е на пръста да става полицай.
— Прекрасно! — казах. — Можете да си го вземете, не ми е притрябвал.
— Явно е от онези келеши, дето си падат по униформите, пищовите и ослепителните светлини — допълни той, докато аз отварях ципа на торбата с трупа.
Гласът на Марино позаглъхна, колкото и да се опитваше да запази самообладание.
— Добре ли си? — попитах го аз.
Вонята ни връхлетя като смерч.
— Бре, не се търпи! — възкликна Марино, докато махах чаршафите около трупа. — Негодникът му с негодник!
В някои случаи трупът е в такова ужасно състояние, превърнал се е в сюрреалистична пихтия от неестествени цветове и тъкани, и миризми, които те хвърлят в ужас и съвсем те объркват. Марино избяга при плота, възможно най-далеч от количката, а аз едвам се сдържах да не прихна.
Изглеждаше като маскиран в хирургическите дрехи. Хлъзгаше се с предпазните галоши върху обущата, все едно беше с кънки, а шапката едвам се крепеше на плешивата му глава и наподобяваше хартийка около паста. Най-много след петнайсет минути щеше да я махне, както правеше винаги.
— Той не е виновен, че е на тоя хал — напомних на Марино, който си бе напъхал флакончета „Викс“ във всяка ноздра. — Виж ти, какъв двуличник си бил! — скастрих го тъкмо когато вратите се отвориха и при нас дойде Чък Руфин, който носеше рентгенови снимки. — Бива ли такова нещо, да водиш тук чужди хора и после да изчезваш — накарах се и на Руфин. — Особено пък детективи новаци.
— Не знаех, че е новачка — заоправдава се моят подчинен.
— А ти за каква я мислеше? — намеси се и Марино. — За пръв път стъпва тук, а и прилича на тринайсетгодишна.
— При всички положения е плоска като дъска. Да ви кажа, не си падам по такива — подсмихна се Руфин. — Писта, лесбийки! Иу-иу-иу! — изимитира той сирена и завъртя длани като святкащ полицейски буркан.
— Знаеш, че е забранено да вкарваме външни хора при трупове, които още не са огледани. Дори ченгета. Били те опитни или неопитни — пак избухнах аз. Идеше ми да го уволня още сега.
— Знам, знам — опита се да остроумничи той. — О. Дж. Симпсън и подхвърлената кожена ръкавица.
Руфин беше висок строен младеж със сънени кафяви очи и русолява коса, която стърчеше във всички посоки, сякаш току-що е станал от сън — вид, който жените намираха за неустоим. Мен обаче той не можеше да омае и бе престанал да опитва.