— Виждала ли си телефонния указател? — попита той.
— Нали уж ти отговаряш за нещата тук! — подметнах сприхаво.
— Ей сега се връщам — каза Руфин, явно изгаряше от нетърпение отново да хукне на нейде, само и само да не стои при нас.
Марино го изпроводи с поглед.
— Тъп като галош — каза той.
— В чудо съм се видяла с него — завайках се аз. — Лошото, Марино, е, че той изобщо не е тъп.
— Опитай се да го попиташ какво става. Все едно има пропадания в паметта, трудности със съсредоточаването и не знам още какво! Да не си е удрял главата? Или може би прекалява с онанирането?
— Не съм го питала точно тези неща.
— Ами миналия месец! Нали, докторке, изтърва един куршум в канализацията! После се намуси, все едно ти си му виновна, и това беше най-гадното. Все пак го видях с очите си какви ги върши.
Мъчех се да смъкна влажните хлъзгави дънки на мъртвеца.
— Искаш ли да ми помогнеш? — попитах аз.
Изхлузихме предпазливо панталоните през хълбоците, сетне през коленете и прасците. Свалихме и черните долни гащи, чорапите и тениската и аз ги сложих върху застланата с чаршаф количка. Огледах ги внимателно за дупки и скъсано, за някакви следи. Забелязах, че отзад панталоните, особено седалището, са много по-мръсни, отколкото отпред. На фортовете обущата бяха охлузени.
— Дънките, черните долни гащи и тениската са „Армани“ и „Версаче“. Гащите са обути наопаки — продължих аз с описа. — Обувките, коланът и чорапите са „Армани“. Виждаш ли мръсотията и охлузването? — посочих аз. — Възможно е жертвата да е била тътрена от някого, хванал я под мишниците.
— И аз си помислих същото — отбеляза Марино.
След петнайсетина минути вратите се плъзнаха, отвориха се и Руфин влезе при нас със служебния указател в ръка. Почука върху вратата на едно от шкафчетата.
— Пропуснах ли нещо? — поинтересува се весело.
— Ще огледаме дрехите с дъговата лампа, а после ще ги оставим да изсъхнат — наредих на подчинения си с доста недружелюбен тон. — Остави и другите лични вещи да изсъхнат, после ги прибери в плик.
Той си надяна ръкавиците.
— Тъй вярно — подметна наперено.
— Като гледам, вече се готвиш за полицейската академия — подкачи го отново Марино. — Браво на теб, момчето ми.
13.
Залисах се по онова, което вършех, съсредоточих се върху трупа, разложен до такава степен, че почти не приличаше на човешко тяло.
Смъртта бе направила този човек беззащитен, бактериите се бяха изплъзнали от стомаха и червата и бяха проникнали във всички кътчета на тялото, за да го отровят и да го напълнят с газове. Те бяха разрушили стените на клетките и превърнали кръвта в жилите и артериите в зеленикавочерна течност, така че цялата кръвоносна система се виждаше през обезцветената кожа досущ реки и притоци върху географска карта.
Онези части от тялото, които са били покрити с дрехите, бяха в много по-добро състояние, отколкото главата и дланите.
— Да не дава господ да се натъкнеш на него нощем! — възкликна Руфин, вторачен в мъртвеца.
— Какво е виновен той! — рекох аз.
— И знаеш ли, Чъки Бой? — намеси се и Марино. — Когато някой ден умреш и ти, също ще бъдеш такова страшилище.
— Знаем ли къде точно в трюмовете се е намирал контейнерът? — обърнах се аз към Марино.
— На втория или третия ред.
— А какви са били метеорологичните условия през двете седмици на пътуването в открито море?
— Времето е било най-често меко, с температури от петнайсет, най-много двайсет градуса. Тази година изобщо няма зима. Хората пазаруват за Коледа по къси панталони.
— Значи мислиш, че това приятелче е хвърлило топа вече на кораба и някой го е натикал в контейнера? — попита Руфин.
— Не, не мисля такова нещо, Чъки Бой.
— Казвам се Чък.
— Зависи кой ти говори. Я да те видим сега дали ще решиш загадката на деня, Чъки Бой. Ако имаш тонове контейнери, наблъскани като сардини в трюмовете, кажи ми как ще вмъкнеш труп в някой от тях! — засмя се Марино. — Изключено е дори да отвориш вратата. Да не говорим пък, че печатът си беше непокътнат.
Приближих хирургическата лампа и се заех да събирам нишки, косъмчета и други дребни нещица, като работех с пинцети и лупа, а понякога и с тампони.
— Трябва да проверим колко формалин имаме, Чък — подканих аз. — Завчера беше останало съвсем малко. Или вече си се погрижил?