— Още не.
— И гледай да не вдишваш изпаренията — предупреди Марино. — Виждаш какъв е резултатът по мозъците, дето ги държите в стъкленици.
Формалинът е разтвор на формалдехида, силно реактивен химикал, който се използва за съхраняването на органи и части от тялото, а също и на цели трупове, когато е направено анатомично дарение. Той убива тъканта. Действа пагубно на дихателните пътища, кожата и очите.
— Ще ида да проверя за формалина — оповести Руфин.
— Не точно сега — спрях го аз. — Нека първо свършим.
Той махна предпазителя на маркера.
— Я звънни на Клита да провериш дали Андерсън си е тръгнала — рекох. — Не искам да се размотава тук.
— Нека аз — предложи Марино.
— Да ви призная, още се шашвам, видя ли някое маце да преследва убийци — каза Руфин на Марино. — По времето, когато си започнал ти, сигурно не са ги пускали да правят нищо друго, освен да проверяват автоматите по платените паркинги.
Марино отиде при телефонния апарат.
— Свали си ръкавиците — провикнах се подире му, понеже вечно забравяше, колкото и бележки с думите „Чисти ръце“ да му оставях.
Продължих да движа бавно лупата и по едно време спрях. Коленете изглеждаха ожулени и мръсни, сякаш преди да умре, мъжът е коленичил без панталоните върху груба кална повърхност. Проверих и лактите. Те също бяха мръсни и охлузени, но не бях съвсем сигурна, понеже кожата бе в окаяно състояние. Топнах един от памучните тампони в преварена вода, а Марино затвори телефона. Чух как къса нов пакет с чисти ръкавици.
— Андерсън я няма тук — рече той. — Според Клита си била тръгнала преди половин час.
— А какво ще кажеш за жените, дето вдигат тежести? — попита Руфин Марино. — Видя ли колко мускулести са ръцете на Андерсън?
Използвах петнайсетсантиметровата линийка за скала и се заех да правя снимки с трийсет и пет милиметровия фотоапарат и макрообектива. Под мишниците намерих още места, които ми се видяха мръсни, и с тампон взех проби и оттам.
— Дали, когато корабът е отплавал от Антверпен е имало пълнолуние? — ме попита Марино.
— Ако искаш да преуспееш в света на мъжете, сигурно не бива да им отстъпваш по сила — продължи Руфин.
Водата струеше все така неуморно, стоманата дрънчеше от допира до стомана, лампите по тавана бяха толкова ярки, че нищо не хвърляше и най-малката сянка.
— Довечера има новолуние — отвърнах аз. — Белгия е в източното полукълбо, но лунният цикъл май е същият.
— Значи е било пълнолуние — заключи Марино.
Знаех накъде бие, но си замълчах — да му подскажа да не отваря дума за върколаци.
— Та какво се е случило, Марино? Вие с нея да не сте си оспорвали длъжностите на канадска борба? — подсмихна се Руфин, както срязваше връзката около купчина хавлиени кърпи.
Очите на Марино наподобяваха двойна цев, насочена към младежа.
— И би трябвало вече да знаем кой е победил, щом тя сега е детективът, а ти пак си намъкнал униформата — продължи да хихика Руфин.
— На мен ли говориш?
— Чу ме, не се прави на глух — отвърна младежът и плъзна вратичката на един от стъклените шкафове.
— Да ти призная, май остарявам — каза Марино, после грабна шапката от главата си и я запокити върху таблата. — Вече недочувам. Но ако не се заблуждавам, ми се стори, че се опитваш да ме взимаш на подбив.
— Какво мислиш за железните жени по телевизията? Ами за жените, които играят скеч? — знаеше си своето Руфин.
— Я си затваряй плювалника — прекъсна го Марино.
— Ти, Марино, си ерген. Ще излезеш ли с такава жена?
Руфин открай време мразеше Марино и сега бе решил, че му е паднало да си излее злобата, понеже егоцентричният му свят се въртеше около доста слаба ос. Младежът си въобразяваше, че Марино е повален и ранен и че точно сега е моментът да го изрита.
— Въпросът всъщност е дали такава жена ще излезе с теб? — дрънкаше той като курдисан, без дори да усеща, че не е зле час по-скоро да си плюе на петите и да се изнася от помещението. — И дали изобщо има жена, дето ще излезе с теб?
— Знаеш ли какво, мухльо такъв, ще те посъветвам нещо — не се стърпя Марино. Пластмасовият предпазител пред гневното му лице се бе покрил с пара. — Затваряй си малката гадна уста, докато не ми е целунала юмрука. И прибери раздвоеното си езиче, че ще взема да ти го откъсна.
Чък стана моравочервен тъкмо когато вратите се плъзнаха и при нас дойде Нийлс Вандър, който носеше мастило, тампон и десет картончета.