— Престанете! Още сега! — заповядах на Марино и Руфин. — Или ще ви изритам и двамата.
— Добро утро — поздрави Вандър.
— Кожата се смъква — обясних му аз.
— Тъкмо ще стане по-лесно.
Вандър ръководеше лабораторията за пръстови и други отпечатъци и трудно се плашеше от нещо. Често му се случваше да вади гадини от разложените трупове на мъртъвците, от които трябваше да взима отпечатъци, дори не трепваше и когато при обгорени трупове трябваше да реже пръстите на жертвата и да ги носи в стъкленица горе в лабораторията.
Познавах го още от самото начало, откакто бях постъпила на работа тук, и той сякаш изобщо не остаряваше и не се променяше. Беше си все така плешив, висок и кльощав, почти се губеше в бялата лабораторна престилка, която се вееше, докато той сновеше нагоре-надолу по коридорите.
Сега си сложи латексови ръкавици и вдигна лекичко дланите на мъртвеца, после взе да ги върти и да ги оглежда.
— Най-лесно ще бъде, ако смъкнем кожата — реши той.
При разложени трупове като този горният слой кожа по дланите се смъква като ръкавица — всъщност го наричаме точно така, ръкавица. Вандър работеше чевръсто — свали кожата от всяка длан, като внимаваше да не я разкъса, и я надяна върху латексовите ръкавици. После топна един по един пръстите в мастилото и ги притисна към картончетата. Махна мъртвата кожа от ръцете си, положи я предпазливо върху хирургическото легенче, сетне смъкна и ръкавиците и пак се качи в лабораторията.
— Сложи това във формалин, Чък — кимнах към кожата. — Трябва да я запазим.
Свъсен като буреносен облак, той отвъртя капачето върху пластмасовото шише.
— Хайде да го обърнем — подканих аз.
Марино ни помогна да сложим трупа с лицето надолу. Намерих още кал и мръсотия, най-вече по таза, и отново взех с тампон проби. Не видях рани, само в горната част на дясната плешка имаше петно, по-тъмно от кожата наоколо. Взрях се в него през лупата, като се опитвах да спра мисловния си процес — правех го винаги, когато търсех някакви наранявания, следи от ухапване и други трудно доловими следи и улики. Все едно се спусках с водолазен апарат във вода, където не се вижда почти нищо. Единственото, което различаваш, са сенки и смътни силуети и не ти остава друго, освен да чакаш да се натъкнеш едва ли неслучайно на нещо.
— Ти забелязваш ли нещо тук, Марино? Или само ми се привижда? — попитах аз.
Той пак вдъхна от тубичката „Викс“ и се надвеси над масата. Започна да се взира напрегнато.
— И аз не знам. Не съм сигурен — рече накрая.
Избърсах кожата с мокра кърпа и външният слой, или епидермисът, се смъкна. Плътта отдолу, или дермисът, наподобяваше наквасена с вода кафява нагъната мукава, напръскана с черно мастило.
— Татуировка — отсякох аз. Бях почти сигурна. — Мастилото прониква в дермиса, но не различавам никаква рисунка. Само едно огромно петно.
— Като големите морави родилни петна, каквито имат някои хора — допълни Марино.
Надвесих се още по-ниско с лупата и нагласих хирургическата лампа, за да свети най-ярко. Руфин търкаше като ненормален един от плотовете от неръждаема стомана, като от време на време пъшкаше.
— Я да опитаме с ултравиолетови лъчи — реших аз.
Работеше се лесно с широкообхватната ултравиолетова лампа, която наподобяваше ръчните скенери по летищата. Намалихме осветлението и отпърво опитах с дългите ултравиолетови вълни, като държах лампата досами участъка, който ме интересуваше. Не светна нищо, но като че изникна бледа морава сянка и аз се запитах дали не виждаме бяло мастило. В ултравиолетовата светлина всичко бяло, например чаршафът върху оставената наблизо количка, грееше като сняг на лунна светлина и понякога отразяваше виолетовите оттенъци на лампата. Приплъзнах селектора и опитах с късите вълни. Не видях особена разлика.
— Осветлението — рекох.
Руфин го включи.
— Мислех си, че мастилото за татуировки свети като неон — обади се Марино.
— Само флуоресцентното — поправих го аз. — Но тъй като големите концентрации на йодид и меркурий са вредни за здравето, тези мастила вече не се използват.
Минаваше пладне, когато най-сетне се заех с аутопсията: направих разрез с формата на буквата „У“ и махнах ребрата откъм предната страна. Намерих каквото, общо взето, бях и очаквала. Органите бяха меки и направо се разпадаха при допир, затова и трябваше да внимавам много, докато ги меря и разрязвам. Не можех да кажа кой знае какво за коронарните артерии, освен че няма оклузия. Не бе останала и капчица кръв, само в плевралната кухина открих течност от разложението. Мозъкът също се беше втечнил.