— Прати проби от мозъка и течността за анализ в токсикологията — нека видят има ли алкохол — наредих на Руфин.
Урината и жлъчната течност се бяха просмукали през кухите органи и от тях, както и от стомаха, не бе останало нищичко. Но щом откъснах малко плът от черепа, ми се стори, че съм открила отговора. От двете страни на слепоочната кост имаше петна.
Макар и да не можех да сложа окончателна диагноза, докато не получех резултатите от токсикологията, бях почти сигурна, че човекът се е удавил.
— Моля? — зяпна ме Марино.
— Виждаш ли ей тези петна? — показах му аз. — Огромни кръвоизливи, вероятно ги е получил, докато се е давел и се е мъчел да се измъкне.
Иззвъня телефонът, Руфин отиде да вдигне слушалката, без да си дава зор.
— Кога за последен път си работил с Интерпол? — попитах аз Марино.
— Преди пет-шест години — един беглец от Гърция се беше сбил в кръчма на Хъл стрийт.
— И тук явно няма да се справим без съдействие от чужбина. Ако мъжът е обявен за издирване във Франция, Англия, Белгия, някъде другаде, ние тук, в Ричмънд, така и няма да разберем, освен ако Интерпол не го свърже с някого в компютърната си система.
— Ти разговаряла ли си с хората от Интерпол? — поинтересува се той.
— Не. Това е ваша работа.
— Ония кретени, моите колеги, дават мило и драго да работят по случай, разследван и от Интерпол, но попиташ ли ги какво е Интерпол, се оказва, че нямат и най-малка представа — каза Марино. — Да ти призная, хич и не искам да си имам вземане-даване с тия от Интерпол. Плашат ме не по-малко от негодниците в ЦРУ. По-добре хич и да не узнават, че ме има на белия свят.
— Я не ставай за смях, Марино. А ти знаеш ли какво означава Интерпол?
— Да. Тайни агенти.
— Това е съкращение от „international police“ — „международна полиция“. Целта е полицаите от страните членки да работят съвместно, да обменят опит и да си съдействат. Същото, което искаш да правиш и с колегите от управлението.
— Само не ми казвай, че и там работят такива като Брей.
Извърнах очи към Руфин, който още беше на телефона. С когото и да разговаряше, гледаше да си остане само между тях двамата.
— Това е мрежа за борба с престъпността навсякъде по света… Да ти призная, и аз не знам още колко ще издържа. Този келеш не само ми прави напук, ами и изобщо не го крие — промърморих аз, без да откъсвам очи от Руфин, който най-после затвори.
Марино също го изгледа кръвнишки.
— Интерпол разпространява бюлетин с цветни листове за издирвани или безследно изчезнали хора, в него се съдържат и предупреждения, запитвания — продължих разсеяно, а Руфин натъпка една от кърпите в задния джоб на лабораторния панталон и извади от чекмеджето брояча за хапчета.
Седна на високия стол пред една от стоманените мивки — беше с гръб към мен. Отвори кафява книжна кесия с номера на разследвания случай и извади отвътре опаковка адвил, както и две флакончета лекарства с рецепта.
— Труповете с неустановена самоличност са върху черните листове в бюлетина — поясних аз. — Това най-често са избягали престъпници с връзки в чужбина. Чък, защо вършиш това точно тук?
— Нали ти казах, трябва да наваксвам. Никога с труповете не са пристигали и толкова много хапчета, доктор Скарпета. Все изоставам. Стигна до шейсет-седемдесет и точно тогава звънва телефонът, а после трябва да почвам отначало.
— Да бе, Чъки Бой — намеси се Марино. — Виждам защо се объркваш толкова лесно.
Руфин си засвирука.
— Какво изведнъж се развесели такъв? — попита подразнен Марино, а Руфин продължи да реди с пинцетите хапчетата върху синьото пластмасово легенче.
— Трябва да вземем пръстови отпечатъци, да направим снимки на зъбите, да съберем всичко, с което разполагаме, за да им го пратим — казах на Марино, докато взимах късче от мускулната тъкан на бедрото, за да изследваме ДНК.
— Да го пратим на кого? — не ме разбра той.
Вече започвах да се отчайвам.
— На Интерпол — троснах се.
Телефонът иззвъня отново.
— Я вдигни ти, Марино! Сега броя.
— Много важно, че броиш — подвикна той на Руфин.
— Слушаш ли ме? — погледнах аз към Марино.
— Целият съм слух — потвърди той. — Свръзката в отдел „Криминални разследвания“ в щатското полицейско управление беше едно сержантче, което вечно си придаваше важност — веднъж, помня, го поканих да пийнем бира и да хапнем нещо с другите момчета в полицейската кръчма или в „Чети“. Колкото от любезност, разбираш ли, а оня, моля ти се, дори не промени тона, сигурен съм, че ме записваше.