Марино си беше тръгнал, другите ми подчинени бяха затънали до гуша в работа — върху екрана на вътрешната система виждах как пред рампата непрекъснато спират коли, дошли да докарат или да откарат поредния труп. Ние с Руфин бяхме сами зад затворената стоманена врата в стаята на разложението. Смятах да му дръпна едно конско.
— Нямам нищо против, ако си решил да се местиш в полицията — подхванах аз отдалеч.
Той се запретна да реди чистите епруветки върху поставката и се чу как стъклото трака.
— Но ако смяташ да останеш тук, Чък, ще се наложи да бъдеш на работното си място, да се държиш подобаващо и човек да може да разчита на теб.
Взех от хирургическата маса скалпел и мънички форцепси и погледнах младежа. Той сякаш беше очаквал да му кажа всичко това и вече бе решил как да ми отговори.
— Сигурно не съм съвършен, но винаги си могла да разчиташ на мен.
— Напоследък не. Дай ми още скоби.
— Пък и се случват какви ли не неща — рече Руфин, докато взимаше скобите от легенчето и ми ги подаваше. — В личния ми живот де. Жената, къщата, която купихме. Нямаш представа колко проблеми ми се струпаха на главата.
— Съжалявам, че имаш трудности, но на мен ми е поверена цяла щатска служба. Да ти призная, нямам време за извинения. Ако не носиш своето бреме, ще си имаме големи неприятности. Само това оставаше — и занапред да идвам в моргата и да виждам, че не си приготвил всичко. Само да си посмял още веднъж да ме караш да те търся.
— Вече си имаме големи неприятности — подметна Руфин, сякаш бе чакал да изстреля тъкмо този изстрел.
Направих първия разрез.
— Ти обаче и не подозираш — допълни младежът.
— Защо тогава не ми кажеш, Чък, какви са тези големи неприятности? — подканих аз.
Разрязах дълбоко кожата на мъртвеца. Руфин ме загледа как прихващам краищата, та кожата да не се свива. Прекъснах за малко работата и го погледнах през масата.
— Хайде, кажи де! — повторих аз.
— Не ми е работа аз да ти казвам — подметна младежът и аз забелязах в очите му нещо, което ме изнерви още повече. — Слушай, доктор Скарпета. Знам, че и аз не съм безупречен. Знам, че съм се измъквал от работа, за да ходя на събеседване и да подавам документи другаде, сигурно и невинаги може да се разчита на мен. Не се погаждам и с Марино. Признавам си най-чистосърдечно всичко това. Ще ти кажа обаче неща, които другите няма да посмеят да изрекат пред теб, но ти обещай, че няма да ме наказваш за това.
— Не наказвам никого, задето е честен — отвърнах, ядосана, че изобщо си го е помислил.
Той сви рамене и аз долових, че злорадства, задето ме е поставил натясно.
— Не наказвам и толкоз — повторих. — Просто очаквам от хората да правят онова, което смятат за почтено, а не го ли правят, те сами си се наказват. Ако ти изстине мястото тук, сам ще си бъдеш виновен.
— Вероятно не употребих най-подходящата дума — рече младежът, после се върна при плота и кръстосал ръце, се облегна на него. — Не се изразявам добре като теб, това е сигурно. Но не искам и да се разстройваш, задето съм откровен. Чу ли?
Не отговорих.
— Всички съжаляваме за онова, което се случи миналата година — поде той с първия си довод. — Недоумяваме как изобщо го преживя. Наистина. В смисъл, че ако някой направи подобно нещо на жена ми, просто не знам какво ще сторя, особено пък ако жертвата е човек като специален агент Уесли.
Руфин открай време наричаше Бентън „специален агент“, което винаги ми се беше струвало смешно. Ако имаше човек, който изобщо не си придаваше важност, дори се притесняваше от званието си, то това бе тъкмо Бентън. Сетих се за презрителните думи на Марино, че Руфин се е побъркал на тема правоохранителни органи, и нещата ми се поизясниха. Моят мекушав шеф на моргата вероятно е изпитвал страхопочитание към Бентън, към един агент ветеран от ФБР, натоварен да съставя психологически портрети на престъпниците, и ми хрумна, че допреди известно време Руфин се е държал по-добре не заради мен, а по-скоро заради Бентън.
— Това потресе всички нас — продължи младежът. — Докато беше жив, той идваше тук, при нас, поръчваше какви ли не деликатеси, вкуснотии и пици, пускаше майтапи и разведряваше обстановката. Беше важна клечка, а изобщо не се дуеше. Бях в див възторг от него.
Спомних си и миналото на Руфин. Баща му загинал при автомобилна катастрофа още когато той бил съвсем невръстен. Отгледала го майка му — властна умна жена, учителка. Жена му също беше много властна, сега той търсеше същото и у мен. Винаги ми е било интересно, че мнозина непрекъснато се завръщат на местопрестъпленията от своето детство и търсят ли, търсят все същия злодей, в нашия случай властна жена като мен.