— Всички ти треперят като на писано яйце — продължи да философства Руфин. — Внимават и косъм да не падне от главата ти. Мълчат си дори когато си немарлива и под носа ти стават неща, които изобщо не забелязваш.
— Какви неща? — попитах аз и внимателно опънах със скалпела ъгълчето на кожата.
— Ами като начало в службата се е завъдил крадец — отговори младежът. — Готов съм да се обзаложа, че е някой от колегите. Това продължава вече седмици наред, а ти не предприемаш нищо.
— Научих съвсем наскоро.
— Ето, виждаш ли, това ти разправям и аз.
— Не ставай за смях. Роуз не крие нищо от мен — рекох му.
— Хората не смеят да гъкнат и пред нея. Погледни истината в очите, доктор Скарпета. Колегите смятат, че секретарката ти донася всичко и клюкари зад гърба им. Не й се доверяват.
Думите ме жегнаха, засегнаха чувствата и гордостта ми, но аз се опитах да се съсредоточа. Продължих да опъвам тъканта, като внимавах да не я срежа или съсипя. Руфин чакаше да види как ще реагирам. Погледнах го право в очите.
— Никой не ми донася нищо — отсякох. — Не ми е нужно. Всичките ми подчинени знаят, че по всяко време могат да дойдат при мен и да обсъдят каквото пожелаят.
Руфин замълча злорадо. Продължаваше да стои предизвикателно и самодоволно, явно си умираше от удоволствие. Отпуснах китки върху стоманената маса.
— Пък и не смятам, че трябва да се защитавам пред когото и да било, Чък — допълних аз. — Смятам, че ти единствен от подчинените ми имаш търкания с мен. Наясно съм, разбира се, защо все правиш напук на шефката си — силните, властни личности в живота ти са били все жени.
Дяволитите пламъчета в очите му помръкнаха. Лицето му се изкриви от гняв. Отново се заех с хлъзгавата, крехка тъкан.
— Но съм ти признателна, че споделяш с мен мислите си — допълних спокойно и хладно.
— Това не са само мои мисли — подметна грубо Руфин. — Всъщност всички смятат, че си сдала багажа.
— Радвам се, че знаеш какво мислят всички — отвърнах, без да издавам яростта, която ме бе обзела.
— Не е чак такава философия да знам. Не само на мен ми е направило впечатление, че за разлика от преди вършиш всичко през пръсти. Променила си се. Знаеш го и самата ти. Признай си.
— Я кажи какво трябва да си призная!
Той като че беше готов с дългия си списък.
— Ами правиш неща, които не са в твоя стил. Скъсваш се от работа, ходиш на оглед на местопрестъпления, където не си длъжна да бъдеш, затова и вечно си уморена и не забелязваш какво става в службата. А когато разстроените хора те потърсят, не си правиш труда да им отделиш време и да поприказваш с тях.
— Какви разстроени хора? — попитах аз, бях на път да загубя самообладание. — Винаги разговарям със семействата, с всеки, който пожелае, стига, разбира се, той да има право да получи информацията.
— Защо не питаш доктор Филдинг колко от хората, дошли при теб, е приел, с колко от семействата на мъртъвци, аутопсирани от теб, е разговарял, колко пъти те е покривал? Пък и оная работа по Интернет. Там вече наистина се оля. Това бе нещо като последната капка.
Бях смаяна.
— Какво нещо по Интернет? — попитах стъписана.
— Страницата ти в чата. Да ти призная, нямам компютър и не съм я виждал с очите си.
В главата ми като хиляди врабци се застрелкаха странни гневни мисли, замъглили представата, която имах до този миг за живота си. В съзнанието ми се загнездиха безчет грозни черни страхове, вкопчили в него остри нокти.
— Не исках да те поставям в такова неловко положение — рече Чък. — Но, струва ми се, разбирам как си се докарала дотук. Все пак доста ти се стовари на главата.
Не ми се слушаше и думичка повече за онова, което ми се е стоварило на главата.
— Признателна съм ти за разбирането, Чък — казах, вперила очи в него, докато накрая той не издържа и не се извърна.
— Пристигна трупът от Похатан, трябваше досега да са го докарали, ако искаш, ще ида да проверя какво става — каза младежът — бързаше час по-скоро да се махне от помещението.
— Добре, провери, а после отново вкарай трупа в хладилника.