— Ама, разбира се — отвърна Руфин.
Вратите се затвориха подире му и върнаха отново тишината в стаята. Опънах докрай парчето кожа и го прикрепих към корковата дъска, а ледената параноя и съмненията се просмукаха зад тежката врата на самочувствието ми. Заех се отново да меря парчето кожа, да го опъвам и пак да го меря. Сложих корковата дъска в хирургическото легенче, покрих я със зелен плат и я пъхнах в хладилника.
В съблекалнята си взех душ и се преоблякох, прочиствайки мислите си от страховете и възмущението. Дълго пих кафе — беше старо, по дъното на кафеника беше останала черна утайка. Направих първото вложение в опразнената обща каса за кафе — дадох на домакинката на службата двайсет долара.
— Чела ли си, Джийн, онова, което уж съм пишела в Интернет? — попитах я.
Тя поклати глава, но се смути. После зададох същия въпрос и на Поли и Клита.
Клита се изчерви до уши и свела очи, отвърна:
— Понякога.
— Поли? — попитах аз.
Тя спря да пише на клавиатурата и също пламна.
— Не през цялото време — рече ми.
Кимнах.
— Не съм го писала аз — обясних им. — Някой се представя за мен. Жалко, че научавам чак сега.
И двете служителки в секретариата бяха смутени. Не бях сигурна, че са ми повярвали.
— Разбирам защо не сте искали да ми кажете, щом сте научили за така нареченото ми участие в чата — допълних аз. — И аз на ваше място сигурно щях да се притеснявам. Но имам нужда от помощта ви. Ако подозирате кой го прави, ще ми кажете ли?
Те като че се поуспокоиха.
— Какъв ужас — възкликна възмутена Клита. — Който и да го прави, мястото му е в затвора.
— Извинявайте, че не ви казах по-рано — допълни притеснена Поли. — Нямам представа кой ще седне да върши подобно нещо.
— Ами да, като го чете човек, ще си рече, че сте вие. Точно там е проблемът — подкрепи я и Клита.
— Ще си рече, че съм аз ли? — възкликнах свъсена.
— Да, в чата уж давате съвети как да избегнем злополуките, как да се пазим от кражби и нападения, как да преодоляваме мъката, все медицински неща.
— Звучи така, сякаш го е писал лекар или някой с медицинско образование? — попитах все по-невярващо.
— Който и да ги пише тези неща, разбира от тях — отвърна Клита. — Но е по-разговорно. Не е като да четеш протокол от аутопсия или нещо от този род.
— Всъщност сега, като се замисля, не звучи като доктор Скарпета — вметна Поли.
Забелязах върху бюрото й отворена папка с компютърни цветни снимки от аутопсията на мъж, чиято пръсната от куршум глава приличаше на зловеща чашка за яйца. Разпознах убития, чиято жена ми пишеше от затвора, обвинявайки ме в какво ли не, като се почне от некомпетентност и се стигне до изнудване.
— Това пък какво е? — учудих се аз.
— Както личи, онази шантавелка е писала и до редакцията на „Таймс Диспачър“, и до главния прокурор, и преди малко се обади Айра Хърбърт, който попита за досието — обясни ми момичето.
Хърбърт беше криминалният репортер на местния вестник. Щом се обаждаше той, значи срещу мен бе заведено дело.
— После и Хариет Къминс се обадила на Роуз да иска копие от документите — поясни Клита. — Както личи, последната версия на онази откачалка, жена му, е, че той е стрелял в устата си, като е натиснал спусъка с палеца на крака си.
— Дрън-дрън, клетникът беше с кубинки — засмях се аз. — Няма как да е натиснал спусъка с пръста на крака си, още повече, че беше застрелян в тила от близко разстояние.
— Не знам какво ги прихваща тия хора напоследък — завайка се Поли и изпъшка. — Не правят нищо друго, освен да лъжат като дърти цигани и да шикалкавят, а ако ги тикнат зад решетките, се запретват да съдят всички наред. Направо ми се гади.
— На мен също — присъедини се и Клита.
— Знаете ли къде е доктор Филдинг? — попитах и двете.
— Мярнах го преди малко — отвърна Поли.
Намерих го в медицинската библиотека — разлистваше „Хранене, физическо натоварване и спорт“. Усмихна се, щом ме видя, но ми се стори уморен и вкиснат.
— Не ям достатъчно въглехидрати — рече ми и почука с показалец страницата. — Все си повтарям, че ако петдесет и пет — седемдесет процента от храната ми не е въглехидрати, ще получа гликогенна недостатъчност. А напоследък…
— Джак! — прекъснах го с рязък тон. — Бъди откровен с мен, какъвто си бил винаги.
Затворих вратата на библиотеката. Казах му какво ми е наговорил Руфин и върху лицето на моя заместник се мярнаха болка и вина. Той притегли един от столовете и седна на масата. Затвори книгата. Разположих се до него и обърнахме столовете така, че да сме с лице един към друг.