— Шушука се, че секретарят Уагнър искал да се отърве от теб — подхвана Филдинг. — Според мен това са врели-некипели и смятам, че беше по-добре слуховете изобщо да не стигат до теб. Колкото до Чък, остави го тоя непрокопсаник.
Синклер Уагнър беше секретар по здравеопазването и социалните служби и единствен той и губернаторът имаха право да назначават или да уволняват главния съдебен лекар.
— Та кога чу за пръв път тези слухове? — поинтересувах се аз.
— Не беше много отдавна. Преди няколко седмици.
— Защо ще ме уволнява? — вторачих се аз в заместника си.
— Понеже не сте намирали общ език.
— И таз добра, няма такова нещо!
— Или защото не бил доволен от теб, тоест и губернаторът се оплаквал.
— Моля те, Джак, не увъртай.
Заместникът ми се подвоуми и се намести притеснено на стола. Изглеждаше гузен, сякаш той е виновен за неприятностите ми.
— Добре де, накратко казано — изплю той камъчето, — шушукат, че си злепоставила Уагнър с участието си в чата по Интернет.
Наведох се към него и го хванах за ръката.
— Не съм участвала в никакъв чат — зарекох се. — Някой се представя за мен.
Филдинг ме погледна озадачен.
— Шегуваш ли се? — ахна той.
— Не. И не виждам нищо смешно.
— Божичко — възкликна погнусен моят заместник. — Понякога си мисля, че Интернет е най-ужасното нещо на света.
— Защо просто не ме попита, Джак? Ако си смятал, че върша нещо нередно… нима наистина съм се отчуждила дотолкова от всички колеги, та никой не смее да ми каже нищо?
— Не си се отчуждила — възрази той. — Не че хората нехаят или са се отчуждили. Точно обратното, загрижени сме за теб и вероятно сме искали да те предпазим.
— Да ме предпазите от какво? — настоях аз.
— Всеки има право да тъжи и дори за известно време да не се вторачва чак толкова в работата — отвърна едва чуто той. — Никой не е очаквал от теб да работиш на пълни обороти. Поне за себе си съм сигурен. Божичко, и аз едвам преживях развода си.
— Не съм си зарязала работата, Джак. Обратното, наистина работя на пълни обороти. Това за мен е най-добрият начин да се преборя с личната си мъка.
— Де да беше толкова лесно — въздъхна заместникът ми.
— Не съм казвала, че е лесно. Има дни, когато едвам се надигам от леглото, черен ми е целият свят. Но няма да допусна личните ми неприятности да повлияят на онова, което върша тук.
— Да ти призная, не знаех как да постъпя и ми е много криво — рече Филдинг. — И аз едвам преживях смъртта му. Знам колко много го обичаше. Все ми се искаше да те поканя на вечеря или да те питам дали имаш нужда от помощ вкъщи. Но както знаеш, и аз си имам неприятности. И затова сигурно съм решил, че най-доброто, което мога да направя за теб, е да поема възможно най-голяма част от бремето тук.
— Криел ли си ме от роднините на починалите, когато са ме търсели по телефона? — попитах го без недомлъвки.
— Това бе най-малкото, което можех да направя за теб — отвърна заместникът ми. — За мен не беше трудно.
— Майко мила! — възкликнах и обронила глава, прокарах пръсти през косата си. — Направо не мога да повярвам.
— Аз само…
— Джак! — прекъснах го. — Била съм тук всеки божи ден, освен ако не са ме викали в съда. Защо да прехвърлят роднините на теб? И то зад гърба ми!
Сега бе ред на Филдинг да се смути.
— Толкова ли не осъзнаваш какъв позор ще бъде за мен, ако отказвам да разговарям с тези смазани от мъка хора? — продължих аз.
— Просто си мислех…
— Та това е налудничаво! — възкликнах и усетих как на гърлото ми засяда буца. — Ако бях такава, нямаше да съм достойна за тази работа. Стана ли толкова коравосърдечна, просто ще напусна. Нима си допускал, че точно аз от всички хора няма да вляза в положението на сломените роднини, понесли такава тежка загуба! Че няма да направя всичко по силите си, за да ги разбера, да им вляза в положението, да отговоря на въпросите, да ги утеша и да се постарая онзи копелдак, навлякъл им такова нещастие, да се озове на електрическия стол! — Бях на път да се разплача. Гласът ми трепереше. — Или да умре от смъртоносна инжекция. Какво ли изобщо се церемоним! Мен ако питаш, пак трябва да бесим тия негодници насред градския площад! — заявих аз.