Филдинг погледна затворената врата, сякаш се опасяваше да не би някой да ме чуе. Поех си дълбоко въздух и се поокопитих.
— Колко пъти се е случвало? — попитах го аз. — Колко пъти си поемал разговорите с роднините?
— Напоследък често — призна си от немай-къде той.
— Колко често?
— Вероятно всеки втори случай, върху който си работила през последните два-три месеца.
— Бива ли такова нещо! — завайках се пак аз.
Филдинг си мълчеше, а аз се разпъвах от съмнения. Наистина напоследък семействата на починалите като че ли не ме търсеха чак толкова много, но аз не се бях замисляла, понеже в тези неща нямаше строго установени правила и аз нямаше как да предскажа колцина са искали да разговарят с мен. Някои роднини държаха да научат всичко до най-малките подробности. Други се обаждаха колкото да си излеят гнева. Трети просто се затваряха в себе си и не искаха да узнават нищо.
— Значи е имало и оплаквания от мен — предположих аз. — Смазаните от мъка, разстроени хора сигурно са си казвали, че се държа нагло и коравосърдечно. И не ги виня.
— Някои наистина са подали жалби.
Видях от лицето му, че тези някои никак не са малко. Не се и съмнявах, че мнозина са писали и на губернатора.
— Кой ти прехвърляше разговорите? — попитах делово и общо взето, спокойно, понеже се опасявах, че ще се разфуча и щом изляза от библиотеката, като смерч ще помета всички по пътя си.
— Не ми се видя необичайно, че точно сега не ти е до разговори с потиснати сломени хора — опита се той да ми обясни. — Че не ти се е приказвало за някои болезнени неща, които да ти напомнят за… стори ми се логично. Повечето от тези хора имат нужда просто да чуят човешки глас, да поговорят с лекар и ако мен ме е нямало, са ги поемали Джил или Бенет — допълни Филдинг. Имаше предвид двамата лекари на щат при нас. — Предполагам, че по-неприятно се е получавало, когато сме отсъствали и тримата и се е налагало с близките на починалите да разговарят Дан или Ейми.
Дан Чонг и Ейми Форбс бяха студенти по медицина, които караха при нас стажа си. В никакъв случай не биваше да допускаме точно те да разговарят с покрусените роднини.
— Мили боже! — възкликнах и затворих очи при тази кошмарна мисъл.
— Главно след работно време — поясни Филдинг.
— Та кой ти прехвърляше телефонните разговори? — попитах отново, този път по-твърдо.
Той въздъхна. Никога не го бях виждала толкова потиснат и притеснен.
— Кажи де — настоях аз.
— Роуз — отвърна Филдинг.
15.
Когато влязох в кабинета на Роуз, бе шест без няколко минути и тя си обличаше палтото и си слагаше дългия копринен шал. Както винаги бе останала и след работно време. Понякога ми се налагаше направо да я гоня и макар усърдието й обикновено да ме трогваше и да ме караше да й се възхищавам, сега се чувствах притеснена.
— Ще те изпратя до колата — рекох й.
— Ама няма нужда — отвърна ми секретарката.
Лицето й беше изопнато, тя най-неочаквано започна да си играе с кожените ръкавици в ръцете си. Знаеше, че ще й кажа нещо, което не иска да чува, и подозирах, че е наясно и какво. Тръгнахме мълком по коридора към предния кабинет, стъпките ни по килима не се чуваха, между нас тегнеше почти осезаемо неловко мълчание.
Сърцето ми се късаше. Не знаех дали съм сломена или просто ядосана, минаваха ми какви ли не мисли. Какво ли още е крила Роуз от мен и откога продължаваше всичко това? Дали непоклатимата й преданост всъщност не се свеждаше до усещането, че й принадлежа, а аз не съм го проумявала?
— Луси сигурно не се е обаждала — подхванах, щом излязохме в мраморното фоайе.
— Не — отвърна Роуз. — Търсих я няколко пъти в службата.
— Получила ли е цветята?
— О, да.
Нощният пазач ни махна.
— Навън е студено. Къде без палто? — попита ме той.
— Няма страшно — успокоих го аз с усмивка, после рекох на Роуз: — Знаем ли дали Луси ги е видяла?
Жената се смути.
— Цветята де — уточних аз. — Знаем ли дали Луси е видяла цветята.
— О, да — повтори пак секретарката. — Шефът й ми каза, че е дошла, видяла ги е, прочела е картичката и всички са започнали да я взимат на подбив и да я подпитват от кого е букетът.
— Едва ли знаеш дали ги е занесла вкъщи.
Роуз ме погледна. Излязохме от сградата и тръгнахме през тъмния празен паркинг. Секретарката ми се видя стара и тъжна, не знаех защо се е просълзила — дали заради мен, или от хапещия студ.