— Нямам представа — отвърна тя.
— Разпиляната ми войска — пророних аз.
Роуз вдигна яката на палтото и се сгуши в нея.
— И какво излиза? — възкликнах аз. — Когато уби Бентън, Кари Гретхен извади и всички нас, останалите, от строя. Нали, Роуз?
— Дума да няма, повлия на всички ни ужасно. Не знаех какво да направя за вас, но се стараех. — Тя ме погледна, докато вървяхме сгърбени, за да се постоплим. — Стараех се и доколкото мога, продължавам да се старая — допълни жената.
— Всички се разпиляха — пророних отново. — Луси ми се сърди, а когато се сърди, винаги прави едно и също. Не иска да ме чува и вижда. Марино вече не е детектив. Сега пък научавам, Роуз, че без да ме питаш, си прехвърляла телефонните ми разговори на Джак. Не сте позволявали на покрусените семейства да се свържат с мен. Бива ли такова нещо!
Бяхме стигнали при синята хонда на Роуз. Тя затърси ключовете в голямата си дамска чанта и по едно време те издрънчаха.
— Странна работа — подхвана тя. — Пък аз се притеснявах, че ще ме питате за програмата си. Заета сте с преподаване в института повече от всякога и когато съставях програмата ви за следващия месец, видях, че времето ви е запълнено до дупка. Трябваше да се усетя по-рано и да го предотвратя.
— Това е последното, което ме притеснява в момента — отвърнах, като се постарах гласът ми да не прозвучи потиснато. — Защо го направи? — попитах пак, и то не за служебните си ангажименти. — Не си ме допускала до хората, които са ме търсели по телефона. Обиждаш ме и като човек, и като професионалистка.
Роуз отключи вратата и запали двигателя, включи и отоплението, преди да предприеме самотното си пътуване към дома.
— Правя каквото сте ми наредили, доктор Скарпета — отвърна накрая. Дъхът й се превръщаше в пара.
— Никога не съм ти нареждала такова нещо, никога няма и да ти наредя — сепнах се аз. Не можех да повярвам на ушите си. — И ти го знаеш. Знаеш колко държа да разговарям със семействата.
То оставаше и да не знае. През последните пет години бях уволнила двама съдебни патолози, защото проявяваха бездушие към роднините на покойниците.
— Не е било с моята благословия — поде пак Роуз с присъщия й майчински тон.
— Та кога съм ти казала да не ме свързваш?
— Не сте ми го казали устно. Пратихте ми нареждането по електронната поща. Още в края на август.
— Никога не съм ти пращала подобно нещо по електронната поща. Пазиш ли го?
— Не — отвърна тя със съжаление. — Обикновено не пазя електронната поща. Нямам причини да го правя. Мен ако питате, изобщо не бих я използвала.
— Та какво пишеше в това уж мое нареждане?
— „Много те моля, пренасочвай роднините винаги когато е възможно. Сега ми е много тежко. Знам, че ми влизаш в положението“. Нещо от този род.
— А ти не се ли усъмни? — възкликнах невярващо.
Роуз намали отоплението в автомобила.
— Усъмних се, естествено — отвърна жената. — Още тогава се свързах с вас по електронната поща и вие отговорихте да съм изпълнявала нареждането и да не съм го обсъждала повече.
— Изобщо не съм получавала такова съобщение от теб по електронната поща — ахнах аз.
— Не знам какво да кажа — затюхка се секретарката, докато пристягаше предпазния колан. — Възможно ли е просто да сте забравили? На мен все ми изхвърча от главата какво съм получила по електронната поща.
— Не, това е невъзможно.
— Тогава излиза, че някой се е представил за вас.
— Виж ти! И други ли съобщения си получавала?
— Не често — каза Роуз. — Само от време на време, сърдечни такива, предимно с благодарност, че съм ви подкрепяла и съм ви помагала. Чакайте да си спомня…
Тя се замисли. От светлините по паркинга колата й изглеждаше не синя, а зелена. Лицето й беше в сянка и аз не виждах очите й. Роуз почукваше с пръсти върху волана, а аз продължавах да я гледам. Бях премръзнала.
— Сетих се — рече внезапно жената. — Секретарят Уагнър ви викаше при себе си и когато ви казах, вие отвърнахте, че точно по това време не ви било удобно.
— Моля? — възкликнах аз.
— Беше в началото на миналата седмица — допълни Роуз.
— Пак ли по електронната поща?
— Напоследък това понякога е единственият начин да се свържеш с някого. Секретарката на Уагнър ми прати по електронната поща съобщението, а аз на свой ред го предадох на вас — ако не ме лъже паметта, бяхте в съда. После още същата вечер ми отговорихте пак по електронната поща — предполагам, от къщи.