— Това е налудничаво — простенах. Мислех трескаво как ли е станало, но не се сещах за нищо.
Всички в службата имаха адреса на електронната ми поща. Но никой, освен мен не би трябвало да знае паролата, а без нея бе невъзможно да подпишеш съобщение от мое име. Роуз явно си мислеше същото.
— Не проумявам как е станало — въздъхна тя, после възкликна: — Я чакайте. Рут качи програмата „Америка онлайн“ на всички компютри.
Рут Уилсън беше компютърната ни специалистка.
— Точно така. Трябва да разполага с паролата, за да го направи — продължих аз вместо секретарката. — Но тя, Роуз, за нищо на света не би прибягнала до измама.
— Наистина — съгласи се жената. — Сигурно обаче си е записала някъде паролите. Невъзможно е да ги помни всичките.
— Близко е до ума.
— Защо не се качите в колата, ще премръзнете до кости — покани ме секретарката.
— Прибирай се и си почини — отвърнах й. — Аз ще сторя същото.
— Друг път! — подкачи ме тя. — Ще се върнете в кабинета и ще седнете да умувате какво точно е станало.
Беше права. След като тя си тръгна, се върнах в службата — умът ми не го побираше как може да съм толкова загубена и да изляза в този студ без връхна дреха. Бях вкочанена. Нощният пазач поклати глава.
— Бива ли да ходите толкова леко облечена, доктор Скарпета!
— Абсолютно прав сте — съгласих се аз.
Пъхнах магнитната карта в ключалката и първата стъклена врата изтрака и се отвори, после отключих и вратата към моето крило в сградата. Вътре цареше мъртвешка тишина и след като влязох в кабинета на Рут, известно време стоях и само гледах микрокомпютрите и принтерите, а също картата върху един от екраните, от която се виждаше, че връзката с другите служби и кабинети е свободна.
Подът под бюрото бе задръстен от преплетени кабели, навсякъде из помещението бяха струпани разпечатки на софтуерни програми, които за мен не означаваха нищо. Огледах отрупаните с книги лавици. Отидох при кантонерките и се опитах да отворя едно от чекмеджетата. Всички бяха заключени.
„Браво на теб, Рут“ — помислих си.
Върнах се в кабинета си и се опитах да се свържа с нея по телефона вкъщи.
— Ало? — вдигна тя слушалката.
Беше притеснена. Чуваше се как плаче бебе, мъжът й я питаше нещо за някакъв тиган.
— Извинявай, че те безпокоя у дома — рекох й.
— Доктор Скарпета! — стъписа се младата жена. — Не ме безпокоите. Франк, занеси, ако обичаш, детето в другата стая.
— Имам само един въпрос — продължих аз. — Има ли място, където държиш всички пароли за достъп в „Америка онлайн“?
— Някакъв проблем ли има? — побърза да попита тя.
— Както личи, някой се е докопал до паролата ми и се подписва от мое име в АОЛ — подхванах аз без недомлъвки. — Исках да разбера как се е добрал до паролата. Има ли начин?
— Не — отсече притеснена Рут. — Сигурна ли сте?
— Да.
— Да не сте казали на някого паролата? — предположи тя.
Помъчих се да си спомня. Дори Луси не я знаеше. Не че я интересуваше.
— Освен теб не я знае никой — бях категорична аз.
— Знаете, че няма да я кажа на никого.
— Сигурна съм в това — уверих я най-чистосърдечно.
Ако не за друго, Рут не би издала паролата от страх да не си загуби работата.
— Държа всички адреси и пароли във файл, до който няма достъп никой — поясни младата жена.
— А няма ли копие?
— Има, държа го в чекмедже, което заключвам.
— Винаги ли е заключено?
Рут се поколеба, сетне отвърна:
— Е, невинаги. Заключвам го след работно време, но през деня чекмеджетата са отключени, освен ако не съм отишла на обяд.
— Какво е името на файла? — поинтересувах се, усетила как параноята надвисна над мен като буреносен облак.
— E-mail — рече Рут, знаеше, че ще се ядосам. — Доктор Скарпета, държа хиляди файлове, запълнени с програмни кодове и ъпдейт, с антивирусни програми, с нововъведения, с какво ли не. Ако не им слагам лесни имена, никога няма да намеря нищо.
— Разбирам те — успокоих я аз. — И при мен е същото.
— Още утре сутринта бих могла да сменя паролата.
— Няма да е зле. И този път, Рут, гледай да я сложиш на място, до което наистина никой няма да се добере. В никакъв случай не я вписвай в същия файл.