— Дано не съм загазила — подхвана притеснена жената. Детето продължаваше да пищи.
— Ти не, но някой друг със сигурност е загазил — успокоих я аз. — А ти вероятно можеш да ми помогнеш да разбера кой.
Не се искаше особена интуиция, за да се сетя веднага за Руфин. Той беше умен. Не криеше, че не съм му симпатична. Рут обикновено държеше вратата си затворена, за да не й пречат. Едва ли е било трудно Руфин да се промъкне в кабинета й и да затвори вратата, докато тя е била на обяд.
— И нека да си остане между нас — предупредих аз служителката. — Не казвай дори на приятелите и на мъжа си.
— Можете да разчитате на мен.
— Каква е паролата на Чък?
— R-O-O-S-T-R3. Запомнила съм го, защото се подразних, когато настоя това да му бъде паролата. Все едно е петелът в кокошарника — рече Рут. — А колкото до адреса, сигурно знаете, че е C-H-U-K-O-C-M-E, съкратено от „Chuck, Office of the Chief Medical Examiner4“.
— Ами ако аз се включа и някой опита по същото време? — поинтересувах се аз.
— Който се опитва, ще бъде изхвърлен и ще му се каже, че вече някой се е включил. Ще се появи надпис за допусната грешка и сигнал. Не е така обаче, ако лошият вече се е включил и вие също опитате — при вас ще се появи надписът, той обаче няма да чуе предупредителен сигнал.
— Тоест, някой може да опита, докато вече съм в мрежата, и аз няма да разбера.
— Да.
— Чък има ли компютър вкъщи?
— Веднъж ме попита какво да купи, без да се охарчва много, и аз му препоръчах магазин за компютри втора употреба.
— Името?
— „Диск Трифт“. Държи го един мой приятел.
— Можеш ли да звъннеш на този човек у дома и да го питаш дали Чък е купил нещо от него?
— Ще опитам.
— Аз ще бъда в службата още известно време.
Натиснах клавиша за менюто върху компютъра и затърсих иконката за АОЛ. Влязох веднага, което идеше да подскаже, че никой не ме е изпреварил. Изкушавах се да се подпиша като Руфин, за да видя с кого си пише той и да разбера какво всъщност крои, но ме достраша. Тръпки ме побиваха при мисълта, че мога да проникна в нечия електронна поща.
Звъннах по пейджъра на Марино и когато той ми се обади по телефона, му обясних положението и го попитах какво според него трябва да направя.
— И таз добра! — възкликна той, без изобщо да се замисля. — Знаех си аз, че има нещо гнило. Този кретен никога не ми е вдъхвал доверие. И знаеш ли, докторке? Откъде можеш да бъдеш сигурна, че докато е бърникал из електронната ти поща, не е изтрил нещо и дори не е пращал от твое име съобщения и на други, освен на Роуз?
— Прав си — съгласих се, вбесена от тази мисъл. — Ще ти съобщя какво съм открила.
След няколко минути Рут ми звънна отново — беше развълнувана.
— Миналия месец е купил компютър и принтер — рече ми тя. — За около шестстотин долара. Към компютъра е имало и модем.
— А ние тук имаме софтуер за АОЛ.
— Цели тонове. Ако не си е купил, е могъл да качи нашия.
— Както личи, нещата никак не са розови. Изключително важно е да си държиш езика зад зъбите — предупредих я отново аз.
— Чък никога не ми е бил симпатичен.
— Не споменавай и това.
Затворих, облякох си палтото и ми докривя за Роуз. Бях сигурна, че е разстроена. Нямаше да се изненадам и ако през целия път до къщи е ляла сълзи. Стискаше зъби и рядко издаваше какво й е на душата, аз обаче знаех. Вероятно е решила, че ме е подвела и сега се чувства сломена. Слязох при автомобила. Искаше ми се да я успокоя, пък и се нуждаех от помощта й. Електронната поща на Чък можеше и да почака.
Роуз се бе уморила да поддържа къща и се бе пренесла в апартамент недалеч от Уест Енд, при авеню Гроув на няколко пресечки от кафене „Дю Жур“, където от време на време ходех да обядвам в неделя. Живееше в стара триетажна тухлена кооперация, сгушена в сянката на огромни дъбове. Кварталът бе сравнително спокоен и безопасен, аз обаче имах навика да се оглеждам, преди да сляза от автомобила. Спрях до хондата на Роуз и веднага забелязах малко по-нататък един тъмен форд таурус.
Вътре имаше човек, който седеше с изгасени фарове и двигател. Знаех, че повечето полицейски коли без надписи в Ричмънд са именно този модел и се запитах дали не се е случило нещо и полицаят наблюдава района в тъмнината и студа. Не бе изключено и човекът да чака някого, но кой ще седне да чака с изгасени фарове и двигател!
Имах чувството, че ме наблюдават, затова извадих пистолета „Смит и Уесън“ от дамската си чанта и го пъхнах в джоба на палтото. Тръгнах по тротоара и погледнах номера на автомобила. Постарах се да го запомня. Усетих как някой ме гледа в гръб.