Можех да стигна до апартамента на Роуз на третия етаж единствено по стълбището, осветено само от мъждивите голи крушки по стълбищните площадки. Със свито сърце се ослушвах през две-три крачки дали някой не върви след мен. Нямаше никого. Роуз бе окачила на входната си врата коледен венец и свежото му ухание пробуди силни чувства. Отвътре чух Хендел. Бръкнах в дамската си чанта, извадих бележник и химикалка и записах припряно номера на колата. После натиснах звънеца.
— Божичко! — ахна Роуз. — Какво ви води насам? Ама заповядайте, влезте! Каква приятна изненада!
— Погледна ли през шпионката, преди да отвориш? — попитах строго аз. — Можеше поне да попиташ кой е.
Жената се засмя. Вечно ме заяждаше, задето съм се вманиачила на тема безопасност — според повечето хора изпадах в крайности, те обаче не живееха моя живот.
— Да не сте дошли да ме проверявате — прихна пак Роуз.
— Май не е зле да почна.
Обзавеждането в апартамента беше уютно, всичко светеше от чистота. По пода имаше качествен паркет, какъвто вече не продават, застлан с малки персийски килими. Гореше газова камина, по прозорците сияеха електрически свещички, озарили моравата отзад, където при хубаво време хората изнасяха скарите.
Роуз седна на фотьойла, а аз се разположих на канапето. Бях идвала в апартамента й само два пъти и ми се видя тъжно и странно, че ги няма любимите й домашни животни. Двете последни хрътки, които бе приютила, сега бяха у дъщеря й, а котката й беше умряла. Единственото, което й бе останало, беше аквариумът с няколко рибки гупи и златни рибки, които непрекъснато се стрелкаха напред-назад: в кооперацията беше забранено да гледаш домашни любимци.
— Знам колко ти е мъчно за кучетата — рекох аз, без да споменавам котката, понеже никак не се разбирам с котки. — И аз ще прибера в скоро време някоя хрътка. Лошото е, че ми се иска да спася всички клети животинки.
Спомних си нейните кучета. Горките те — не даваха да ги милваш по главата, защото треньорите ги бяха дърпали за ушите, една от многото жестокости, на които са подлагани състезателните псета.
Роуз се просълзи, извърна се и разтърка колене.
— От този студ ме присвиват ставите — оплака се тя и се прокашля. — Хрътките вече са си стари. Добре че Лорел ги прибра. Не бих понесла, ако пред очите ми издъхне поредната животинка. Защо и вие не приютите някое от тези кучета? Де да можеше всеки добър човек да вземе по едно.
Всяка година избиваха стотици кучета, вече твърде стари, за да се надбягват. Наместих се на канапето. Толкова много неща в този живот ме вбесяваха!
— Да ви донеса ли от женшеновия чай, който Саймън ми набавя? — попита тя, споменавайки фризьора си, когото направо боготвореше. — Или нещо по-силно? Канех се да купя на връщане курабийки, но забравих.
— Няма да стоя много — рекох й аз. — Отбих се колкото да се уверя, че всичко е наред.
— Разбира се, че е наред — възкликна Роуз, сякаш нямаше причина да е разстроена.
Замълчах си и домакинята ме погледна — очакваше да й кажа защо съм дошла.
— Говорих с Рут — подхванах аз. — Попаднахме на една-две следи и имаме някои подозрения…
— Които, сигурна съм, водят към Чък — оповести секретарката и поклати глава. — Знаех си аз, че не му е чист косъмът. А той бяга от мен, както дяволът — от тамян, понеже е наясно, че му знам спатиите. Трябва да настъпи краят на света, та типчета като него да ме забаламосат.
— Никой не би могъл да забаламоса теб — казах аз.
Разнесоха се първите звуци на „Меса“ на Хендел и тъгата впи остри нокти в сърцето ми. Роуз се взря в лицето ми. Знаеше колко тежка е била за мен последната Коледа. Прекарах я в Маями, възможно най-далеч от всичко, което да ми напомня за празника. Но нямаше как да избягам от музиката и светлините, дори и да бях отпрашила чак в Куба.
— Какво ще правите тази година? — попита Роуз.
— Вероятно ще замина на запад — отговорих й. — Ако и тук навали сняг, ще ми бъде по-лесно, но похлупеното сиво небе направо ме убива. Дъждът и ледените бури на Ричмънд. Знаеш ли, когато дойдох да живея тук, в началото всяка зима поне по един-два пъти натрупваше сняг.
Представих си снега, обсипал клоните на дърветата и навят по предното стъкло на автомобила — свят, обгърнат в бяло, докато пътувах за службата, макар че всички държавни учреждения почиваха. Снегът и тропическото слънце бяха единственият лек за потиснатостта ми.