— Какво ти е, да не си пипнала грип? Май и аз се разболявам. Чък също щял да закъснее, не се чувствал добре. Поне така твърди.
— А този контейнер от кораб ли е свален? — прекъснах го аз.
— Да, от „Сириус“, като звездата. Лоша работа. Казвай какво да правя.
Взех да записвам върху бележника с телефоните — почеркът ми бе по-нечетлив от обикновено, чувствах се като парцал.
— Ще ида аз — рекох начаса, още преди думите на Бентън да са заглъхнали в ума ми.
Пак се хвърлях презглава в работата. Този път може би още по-безогледно и отпреди.
— Излишно е, доктор Скарпета — прекъсна ме Филдинг, сякаш той е шефът. — Ще отскоча до там. Нали уж днес ти е почивен ден.
— Кого да търся на пристанището? — попитах — само това оставаше — пак да започне да ми опява.
От няколко месеца ме убеждаваше да съм излезела в почивка, да съм заминела някъде за седмица-две, да съм му отпуснела края. Беше ми втръснало всички да ме гледат загрижено. Вбесявах се от намеците, че заради смъртта на Бентън вече не съм така добра в работата, че съм се била отчуждила от колегите и другите, че изглеждам съсипана и разсеяна.
— Обади се детектив Андерсън. Тя е на местопрестъплението — поясни Филдинг.
— Кой?
— Сигурно е нова. Наистина, доктор Скарпета, остави на мен. Почини си, остани си вкъщи.
Спомних си, че Марино още ме чака на другата линия. Прехвърлих се на нея, за да му кажа, че ще му звънна при първа възможност, но той вече беше затворил.
— Кажи как да стигна на пристанището — рекох на своя заместник.
— Ама ти от дума не разбираш. Предлагам ти като човек, а ти…
— Тръгвам от къщи по магистралата, която минава през центъра на града, и после какво? — не мирясвах аз.
Филдинг ми обясни. Затворих и изтичах в спалнята с писмото на Бентън в ръка. Не се сещах къде да го сложа. Не можех да го пъхна в някое чекмедже или шкаф. Само това оставаше — да го изгубя или жената, дето идваше да чисти, да го намери. Не исках да го оставям и на място, където да се натъкна случайно на него и пак да изляза от релси. Мислите препускаха като обезумели в главата ми, сърцето ми биеше лудешки, кръвта ми — аха, и да кипне, докато гледах вторачено твърдия жълтеникав плик и думата „Кей“, написана с прилежния, четлив почерк на Бентън.
Накрая успях да се съсредоточа и се извърнах към малката огнеупорна каса в дрешника. Помъчих се трескаво да си спомня къде съм записала комбинацията.
— Ще взема да полудея — казах на глас.
Комбинацията си беше там, където я държах открай време — между шестстотин и седемдесета и шестстотин и седемдесет и първа страница на седмото издание на „Тропическа медицина“ на Хънтър. Сложих писмото в касата, отидох в банята и си наплисках лицето със студена вода. Звъннах на секретарката си — казваше се Роуз, и й заръчах да се погрижи след час и половина на пристанището да дойде кола, която да вдигне трупа.
— Предупреди ги, че тялото е в окаяно състояние — натъртих аз.
— Как ще се придвижите дотам? — попита Роуз. — Щях да ви предложа да се отбиете тук и да вземете служебния автомобил, но Чък го закара да му сменя маслото.
— Мислех, че е болен.
— Появи се преди петнайсет минути и излезе с колата.
— Е, Роуз, няма как, ще ида с моя автомобил. Ще ми трябват „Лума-лайт“-ът, разклонител и канап. Прати някого да ми ги донесе, нека ме чака на паркинга. Ще се обадя, щом приключа.
— Нека ви предупредя, че Джийн е много притеснена.
— Какво има пак? — попитах изненадана.
Джийн Адамс беше домакинка на службата и рядко проявяваше чувства, камо ли пък притеснение.
— Доколкото разбрах, са изчезнали парите за кафето — до последния цент. Знаете, че не за пръв път…
— Дявол го взел! — възкликнах аз. — Къде ги е държала?
— Заключвала ги е в чекмеджето на бюрото си. Както личи, ключалката не е била разбита, но днес сутринта, когато Джийн бръкнала в чекмеджето, парите ги нямало. Сто и единайсет долара и трийсет и пет цента.
— Докога ще продължава това! — троснах се аз.
— Предполагам, не знаете, че напоследък изчезват дори сандвичите, които колегите оставят в помещението за отдих — продължи Роуз. — Миналата седмица Клита си забравила клетъчния телефон върху бюрото и на другия ден — ни телефон, ни дявол. Същото сполетя и доктор Райли. Оставил си скъпата писалка в джоба на престилката. На другата сутрин писалката я нямало.
— Да не би да са чистачките, които идват след работно време?