Покани ме с ръка да седна на канапето, после затвори вратата и се върна, едва не се барикадира зад писалището, което не беше на добро.
— Доволен съм от работата в института. А вие? — отбеляза той.
— И аз съм доволна — отвърнах. — Много е, но не бях и мечтала да е толкова интересна.
Уагнър взе от пепелника лулата си и торбичката тютюн.
— Все се питах как я карате — каза домакинът ми. — Сякаш изчезнахте от лицето на земята.
— Бива ли да говорите така! Непрекъснато работя по някой случай, сега дори повече отпреди.
— О, да. Знам го от новините.
Зае се да пълни лулата с тютюн. Навсякъде в сградата пушенето беше забранено, но Уагнър пак смучеше студената лула, ако се чувстваше притеснен. Знаеше, че не съм дошла да си бъбрим за работата в института или за да му кажа колко съм заета.
— Съзнавам, нямате време глава да вдигнете, щом не намерихте и час да се отбиете при мен — допълни секретарят.
— Едва днес научих, Синклер, че миналата седмица сте ме викали — отвърнах аз.
Той не свали очи от мен, като смучеше лулата. Беше прехвърлил шейсетте, ала изглеждаше още по-стар, сякаш мъчителните тайни на пациентите, които пазеше от толкова години, най-сетне са започнали да подкопават и неговото здраве. Имаше добри очи и това му бе само добре дошло, понеже така хората сякаш забравяха, че притежава и прозорливостта на юрист.
— Щом не сте получили съобщението, че искам да ви видя, Кей — натърти с присъщия си провлечен тон Уагнър, — значи си имате проблеми с подчинените.
— Да, имам, но не проблемите, за които си мислите.
— Слушам ви.
— Някой прониква в електронната ми поща — отговорих с глух глас. — Както личи, се е добрал до файла с паролите и е узнал и моята.
— Значи сигурността при вас куца…
Вдигнах ръка, за да го спра.
— Не ни куца сигурността, Синклер. Прави го някой от моите подчинени. Вече съм наясно, че някой — и то може би не само един човек, се опитва да ми създава неприятности. И дори да направи така, че да ме уволнят. Вашата секретарка е пратила по електронната поща съобщение на моята, че ме викате. Тя съответно го е предала на мен, а аз уж съм й отговорила, че точно тогава съм заета.
Личеше си, че за Уагнър това е доста объркващо, да не кажа смехотворно.
— Има и друго — допълних, все по-смутена от собствения си глас, който сякаш изричаше небивалици. — Съобщения по електронната поща, с които уж моля заместника си да разговаря с всички, които ме търсят по телефона, и още по-лошо, така наречената моя страница в чата на Интернет.
— Знам за нея — отсече свъсен Уагнър. — И вие твърдите, че който попълва от ваше име страницата в чата, използва и паролата ви?
— Да, определено.
Секретарят засмука мълком лулата.
— Имам силни подозрения, че с всичко това е свързан моят началник на моргата — добавих аз.
— Защо подозирате него?
— Държи се странно, проявява враждебност, непрекъснато се губи някъде. Вечно е намусен и според мен крои нещо. Да продължавам ли?
Мълчание.
— Щом го докажа по безспорен начин, сама ще реша проблема — уверих го аз.
Доктор Уагнър пак остави лулата в пепелника. Стана иззад писалището, дойде при мен и седна в един от фотьойлите отстрани. Наведе се напред и се взря съсредоточено в мен.
— Познавам ви отдавна, Кей — подхвана меко, но не и добродушно. — Знам прекрасно, че се ползвате с добро име. Вие сте гордост за управата на щата. Изживяхте и ужасна трагедия, при това съвсем наскоро.
— На психиатър ли се правите, Синклер? — рекох, но не на шега.
— Не сте машина.
— Нито пък съм си втълпила някакви небивалици. Онова, което ви казвам, си е голата истина. Някой се опитва да ми подлее вода и макар че напоследък съм по-разсеяна от обикновено, това, което твърдя, няма нищо общо с умората.
— Ако, както твърдите, Кей, наистина сте разсеяна, откъде сте толкова сигурна? След онова, което ви сполетя, на ваше място мнозина дори не биха се върнали на работа известно време, ако не и завинаги. А вие кога се върнахте?
— Всеки по свой си начин преодолява неприятностите, Синклер.
— Нека тогава сам отговоря на въпроса, който ви зададох — продължи Уагнър. — Върнахте се след десет дни. При това в среда, която, бих добавил, не е от най-веселите. Трагедии, смърт.
Не казах нищо, само се замъчих как ли не да запазя самообладание. След смъртта на Бентън бях живяла в нещо като тъмна пещера, почти не помнех как съм разпръснала праха му от Хилтън Хед, мястото, което той бе обичал най-много. Почти не помнех и как съм почистила апартамента му там, после как съм налетяла на неговите чекмеджета и дрешници вкъщи. С маниашка скорост бях махнала всичко, което и бездруго рано или късно щях да изнеса.