Ако не беше доктор Ана Зенър, сигурно нямаше да оцелея. Тя беше по-възрастна от мен, бе психиатърка и двете бяхме приятелки от години. Нямах представа какво е направила със скъпите костюми, вратовръзки, лъснати до блясък кожени обувки и одеколони на Бентън. Не исках да узнавам и какво е станало с неговото БМВ. Но най-непоносимо ми бе да разбера какво е станало с бельото му в общата ни спалня, върху леглото.
Ана бе проявила благоразумието да запази всичките му вещи, които имаха значение за мен. Не бе и докоснала книгите и накитите му. Беше оставила удостоверенията и дипломите, които той, нали си беше скромен, бе окачил в кабинета си, та да не ги вижда никой. Не ми позволи и да махна снимките му, наслагани навсякъде из къщата, понеже според нея било важно да се науча да живея с тях.
— Трябва да живееш със спомена — все ми повтаряше Ана със силния си немски акцент. — Него го има, Кей. Няма как да избягаш от спомена. Хич и не опитвай.
— По десетобалната система колко потисната сте, Кей? — чух някъде в далечината гласа на доктор Уагнър.
Още ме болеше, не можех да приема, че през цялото това време Луси изобщо не се е появила. Бентън ми бе завещал апартамента си и Луси се вбеси, щом научи, че съм го продала, макар и да знаеше не по-зле от мен, че за нищо на света не бихме стъпили там. Опитах се да й дам охлузеното кожено яке, което Бентън толкова обичаше и което бе носил в колежа, тя обаче отсече, че не го иска и ще го даде на друг. Но знам, че го е запазила.
— Няма нищо срамно да си го признаете. Както виждам, ви е трудно да си признаете дори, че сте човек — изникна гласът на доктор Уагнър.
Преглътнах сълзите.
— Мислили ли сте някога да взимате хапчета срещу депресията? — поинтересува се той. — Например уелбутрин.
Известно време продължих да мълча.
— Като начало, Синклер — подхванах накрая, — е естествено да съм в депресия. Не ми е нужно хапче, което като с вълшебна пръчка да разсее мъката. Все ще издържа. Наистина ми е трудно да давам воля на чувствата си, да ги проявявам пред другите и наистина, по-лесно ми е да се боря, да се ядосвам, да избухвам, да се скъсвам от работа, отколкото да чувствам болка. Но не съм се затворила в себе си. Достатъчно разумна съм, за да знам, че се иска време, та мъката да отшуми. А това не е никак лесно, когато хората, на които разчиташ, започнат да те подвеждат и да подкопават малкото, което ти е останало в този живот.
— Току-що се прехвърлихте от първо на второ лице — отбеляза той. — Дали съзнавате…
— Не ми правете дисекции, Синклер.
— Нека ви обрисувам, Кей, портрета на трагедията, на насилието, който хората, недокоснати от подобни нещастия, така и не виждат — продължи Уагнър. — Насилието си има свой си живот, продължава да върлува и да опустошава, макар и с времето не така очевидно и безогледно.
— Виждам всеки божи ден портрета на трагедията — натъртих аз.
— А какво изпитвате, когато се гледате в огледалото?
— Ужасно е, Синклер, да изживееш такава трагедия, ужасно е да виждаш как всеки те гледа притеснено и се пита дали не си сдал багажа, но още по-ужасно е някой да те рита и унижава само защото смята, че си повален.
Уагнър продължи да ме гледа в очите. Пак бях преминала от първо на второ лице, което явно смятах за по-безопасно, и това не му беше убягнало.
— Жестокостта напада хора, които възприема като слаби — продължих аз. Знаех що е зло. Надушвах го, начаса го разпознавах. — Някой е видял в сполетялото ме дългоочакваната възможност да ме унищожи — рекох в заключение.
— А не смятате ли, че е малко параноично? — проговори накрая и доктор Уагнър.
— Не.
— Защо някой ще си прави този труд, освен ако не е дребнав завистник? — настоя той.
— Заради властта. За да ми открадне живеца.
— Интересно сравнение — рече Уагнър. — Какво имате предвид?
— Използвам властта си, за да върша добро — поясних аз. — А който ме е взел на мушка, иска да си присвои тази власт за своите себични цели, но аз няма да допусна тя да попадне в ръцете на такива хора.
— Правилно — съгласи се угрижен шефът ми.
Иззвъня телефонът. Той се изправи и вдигна слушалката.