— Не сега — рече. — Знам. Налага се да почака.
Пак седна на фотьойла, въздъхна тежко, свали очилата и ги остави върху масичката.
— Най-доброто според мен е да съобщим чрез вестниците, че някой се представя под ваше име в Интернет, така поне малко ще разсеем недоразуменията — предложи Уагнър. — Ще сложим край на всичко, пък дори и цената на това да заведем дело.
— Ще бъда много щастлива — отбелязах аз.
Уагнър се изправи, аз го последвах.
— Благодаря ви, Синклер. Слава богу, че ви има, за да ме браните като орлица.
— Да се надяваме, че и новият секретар ще ви защитава със същия успех — подметна Уагнър, сякаш бях наясно за какво ми говори.
— Какъв нов секретар? — ахнах аз, отново подкосена от тревога.
Върху лицето му се мярна странно изражение. После Уагнър се ядоса.
— Пратих ви няколко известия с гриф „поверително“. По дяволите! Това вече е прекалено.
— Не съм получавала нищо — уверих го аз.
Той стисна устни и пламна. Беше едно да бърникаш в нечия електронна поща и съвсем друго — да четеш поверителни служебни нареждания. Дори Роуз не смееше да ги отваря.
— Доколкото разбирам, Комисията по престъпността към губернатора си е наумила да прехвърлим вашата служба от здравеопазването към отдел „Обществена сигурност“ — поясни Уагнър.
— За бога, Синклер! — възкликнах аз.
— Знам, знам — вдигна той ръка, за да ме успокои.
Малко след като ме назначиха за главен съдебен лекар, някой пак бе направил подобно невежо предложение. Полицията и лабораториите по съдебна медицина се водеха към отдел „Обществена сигурност“ и ако моята служба също преминеше към него, това щеше да сложи край на контрола и отговорността. Щеше да се получи така, че полицията да има последна дума за това как да работя по случаите.
— Вече съм изказвала писмено мнението си — напомних аз на доктор Уагнър. — Преди години хвърлих много усилия, обикалях прокурори и полицейски шефове, за да ги убеждавам, че е неразумно. Стигнах чак до сдружението на адвокатите. Не бива да го допускаме.
Доктор Уагнър не каза нищо.
— Защо точно сега? — не мирясвах аз. — Защо този въпрос се повдига отново след десет години?
— Мен ако питате, повдига го конгресменът Конърс, понеже високопоставените шефове в правоохранителните органи му оказват натиск. Но знае ли човек.
Аз обаче знаех и докато се връщах с автомобила в службата, съвсем се нахъсах. Натъкнех ли се на въпроси без отговори, се запретвах да търся истината и нищо не можеше да ме спре. Негодници като Чък Руфин и Даян Брей не бяха предвидили в кроежите си едно: че ще ме накарат да се размърдам и мобилизирам.
В главата ми вече се избистряше сценарият — съвсем простичък. Някой си бе наумил да ми подлее вода, така че службата да стане уязвима и на бърза ръка да бъде прехвърлена към отдел „Обществена сигурност“. И до мен бяха стигнали слуховете, че сегашният секретар, който ми беше много симпатичен, щял да се пенсионира. И по една случайност, видите ли, Брей явно щеше да заеме мястото му.
Влязох в службата, усмихнах се на Роуз и й пожелах весело „добро утро“.
— Най-после в добро настроение! — израдва се тя.
— От твоята зеленчукова супа е, така да знаеш — похвалих я аз. — По-вкусно нещо не съм хапвала, пръстите да си оближеш. Къде е Чък?
Щом чу името, Роуз направи кисела физиономия.
— Отиде да занесе мозъците в Медицинския колеж на Вирджиния — отвърна жената.
При някои съмнителни, сложни от неврологична гледна точка случаи слагах мозъка във формалин и го пращах за по-подробни изследвания в невропатологията.
— Кажи ми, щом се върне — помолих секретарката. — Трябва да включим дъговата лампа в стаята на разложението.
Роуз се облакъти върху писалището и подпряла брадичка, поклати глава, без да сваля очи от мен.
— Неприятно ми е, че точно аз трябва да ви го кажа — подхвана жената.
— Майко мила, пак ли е станало нещо? Пък аз тъкмо си мислех, че денят ще е хубав.
— В института правят възстановка на някакво престъпление и доколкото разбрах, тяхната дъгова лампа е на поправка.
— Сега я втасахме.
— Знам само, че някой ни звънна и преди да иде в Медицинския колеж, Чък им занесе лампата.
— Тогава просто ще ида да си я прибера.
— Възстановката е на открито, на петнайсетина километра от града.
— Кой е позволил на Чък да дава лампата?