Сигурно, както винаги, го бе тропосал до телевизора. Половината време все не можеше да го намери, защото никога не го връщаше на поставката. А може би още не се беше прибрал.
— Какво? — изненада ме боботещият му глас.
— Аз съм.
— Да й се не види и на ръбатата кретенщина. Пак си фраснах коляното в оная скапана маса…
— Чуй ме, Марино!
— Случи ли се още веднъж, изнасям я на двора и я натрошавам с чука! Ударих се право по капачката на коляното. Нали е от стъкло, все не я виждам тая тъпа маса и кой изобщо е казал, че била красива!
— Успокой се де — възкликнах, без да изпускам от очи другата кола.
— Глътнах три бири, умирам от глад и съм капнал от умора. Какво? — попита той.
— Някой ме следи.
Завих надясно по „Уиндзор Уей“ и пак се насочих към Кеъри стрийт. Карах с нормална скорост. Не вършех нищо необичайно, освен че не се прибирах вкъщи.
— В какъв смисъл някой те следи? — учуди се Марино.
— А според теб в какъв? — троснах се все по-притеснена.
— Ами тогава идвай право тук — отсече той. — Махай се от този твой квартал, там е тъмно като в рог.
— Това и правя.
— Виждаш ли номера или нещо друго?
— Не. Прекалено далеч е. Явно нарочно не се приближава, за да не видя номера или лицето му.
Излязох отново на магистралата и поех към Поухайт Паркуей, а който ме следеше, изглежда, се отказа и зави. Светлините на движещите се автомобили и камиони, светещата боя на маркировката ме объркваха, сърцето ми биеше като обезумяло. Приличната на копче нащърбена луна ту се показваше от облаците, ту пак се скриваше, вятърът блъскаше отстрани колата.
Проверих с кода телефонния секретар у дома. Трима души бяха затворили, без да предадат нищо, а четвъртото съобщение усетих направо като плесница по лицето.
— „Обажда се Брей — започваше то. — Много се радвам, че се срещнахме пред «Еленовата глава». Иска ми се да обсъдя с вас някои служебни въпроси. За огледите на местопрестъплението, уликите и така нататък. Отдавна ми се ще да си побъбрим за тези неща, Кей. — Съвсем се вбесих, задето ми говори на малко име. — Дали тези дни да не обядваме заедно? — продължи записаният й глас. — Само двете в Клуба в сградата на щатската управа?“
Домашния ми телефон го нямаше в указателя и аз много внимавах на кого го давам, сега обаче не се наложи да умувам дълго от кого го е взела Брей. Всички мои подчинени, включително Руфин, го имаха, та, ако се наложи, да ме потърсят вкъщи.
— „В случай че не знаете — се казваше по-нататък в съобщението на Брей, — днес Ал Карсън подаде оставка. Сигурно го помните, нали? Заместник-шеф на следствието. Какъв срам! Ще го замества майор Итман.“
Подминах очукана тойота, натъпкана с тийнейджъри, които ме зяпнаха дръзко, а един ни в клин, ни в ръкав, взе, че ме напсува.
Съсредоточих се върху пътя и се сетих какво ми е казал Уагнър. Някой натискаше конгресмена Конърс да прокара закон, според който моята служба да премине от отдел „Здравеопазване и социални грижи“ към „Обществена сигурност“, където полицейското управление щеше да има по-голяма власт над мен.
В престижния Клуб на щатската управа, където се решаваха половината сделки и политически въпроси, засягащи Вирджиния, не се допускаха жени — в него членуваха само облечени във власт мъже, представители на стари родове. Ако се вярва на мълвата, тези мъже, мнозина от които познавах, се срещали на закрития басейн, повечето както ги е майка родила, и решавали важни дела в съблекалнята, форум, където жени не можеха и да припарят.
Брей нямаше как да проникне в тази обвита в бръшлян сграда от XVIII век, ако някой от членовете на Клуба не я е поканил, затова и подозренията ми за крайната й цел се потвърждаваха. За Брей се застъпваха влиятелни представители на местния законодателен орган и могъщи предприемачи. Тя си бе наумила да стане секретар по обществената сигурност и да прилапа към секретариата си и моята служба. Тогава преспокойно щеше да ме уволни собственоръчно.
Стигнах кръстовището и още отдалеч съгледах къщата на Марино. Безвкусната му възмутителна коледна украса, включваща множество светещи гирлянди, осветяваше, досущ увеселителен парк, целия хоризонт. Беше достатъчно да се движиш по задръстената от автомобили улица, водеща натам, за да стигнеш къщата, понеже тя се бе наредила сред коледните забележителности на Ричмънд. Хората не устояваха на изкушението и на цели тълпи се стичаха да гледат това наистина невероятно зрелище.