— Не е изключено — рече Роуз. — Но без да обвинявам никого, доктор Скарпета, се опасявам, че е вътрешен човек.
— Така си е, не бива да обвиняваме никого. Има ли добри новини днес?
— Засега — не — отвърна делово Роуз.
Беше ми секретарка още от деня, в който ме назначиха за главен съдебен лекар, което ще рече, че е организирала живота ми, кажи-речи, от самото начало на моята кариера. Роуз притежаваше умението да е в течение на всичко, което става около нея, без обаче да се забърква в неприятности. Не допускаше доброто й име да бъде опетнено и макар подчинените ми да й имаха страха, възникнеше ли някакъв проблем, тичаха първо при нея.
— Погрижете се за себе си, доктор Скарпета — допълни жената. — Звучите ужасно. Защо поне веднъж не пратите Джак да свърши работата, а вие да си останете вкъщи?
— Ще ида с моята кола — рекох, тъкмо когато мъката отново ме плисна като мощна вълна, което се усети и в гласа ми.
Това не убягна на Роуз, но тя не каза нищо — чувах как прехвърля документите и хартийките по писалището си. Знаех, че й се иска да ме утеши, аз обаче нямаше да го допусна.
— Все пак не забравяйте да се преоблечете, когато тръгнете да се връщате с автомобила — напомни ми накрая тя, сякаш това щеше да ми е първият път, когато ще оглеждам разложен труп.
— Благодаря ти, Роуз — рекох й.
3.
Включих алармата, заключих къщата и запалих осветлението в гаража, където отворих големия дрешник от кедрово дърво с дупчици за проветряване в горния и долния край. Вътре в него бяха туристическите обуща, ботушите, кожените ръкавици и непромокаемата мушама с покритие, което ми приличаше на восък.
Пак там държах чорапите, топлото бельо, гащеризоните и други неща, които за нищо на света не бих внесла в къщата. Използвах ги по предназначение и после те се озоваваха в огромната мивка с промишлени размери от неръждаема стомана, в пералнята и сушилната машина, където не слагах другите дрехи.
Метнах в багажника на автомобила един от гащеризоните, чифт черни кожени маратонки и бейзболна шапка с надпис „Служба на главния съдебен лекар“. Надзърнах и в голямото служебно куфарче от алуминий — да се уверя, че вътре има достатъчно гумени ръкавици, найлонови торби, чаршафи за еднократна употреба, фотоапарати и филм. Подкарах колата със свито сърце — отново чувах думите на Бентън. Помъчих се да заглуша гласа му, да си избия от главата очите, усмивката, допира му. Исках да го забравя и колкото повече опитвах, толкова повече си давах сметка, че това е невъзможно.
Карах по магистралата към центъра на града и гледах лъскавите очертания на небостъргачите на фона на небето, по едно време включих и радиото. Тъкмо наближих Ломбарди Тол Плаза, когато телефонът в автомобила иззвъня. Беше Марино.
— Рекох да те предупредя, че и аз ще намина — каза ми той.
Свърнах към съседното платно и насмалко да се блъсна в една сребриста тойота отдясно. Другият шофьор натисна клаксона, озъби ми се и изкрещя по мой адрес някакви ругатни, които не чух.
— Я си гледай работата — сопнах му се ядно аз.
— Моля? — извика в ухото ми Марино.
— Не говоря на теб. Някакъв кретен ми се прави на интересен.
— А, добре. Не му се ядосвай, докторке.
Завих към Девета улица и се отправих към службата, звъннах и на Роуз, за да й кажа, че след две минути съм там. Спрях на паркинга — Филдинг вече ме чакаше с тежкото куфарче и канапа.
— Служебната кола едва ли се е върнала — подметнах аз.
— Не, няма я — отвърна той и се зае да товари нещата в багажника ми. — Голям фурор ще предизвикаш, когато се изтърсиш там с тая чудесия. На хамалите по пристанището направо ще им изтекат очите, щом те видят такава красива и руса с черния мерцедес. Дали да не ти дам моята кола?
Заместникът ми, който направо се бе вманиачил на тема бодибилдинг, тъкмо се беше развел и за да го ознаменува, бе заменил мустанга с червен корвет.
— Няма да е зле — отвърнах му троснато. — Но ще се възползвам от предложението някой друг път.
— Както искаш. Звънни, ако имаш нужда от мен. Знаеш пътя, нали?
— Да.
Следвайки указанията му, се насочих на юг — малко преди Питърсбърг завих и подкарах зад фабриката на „Филип Морис“, покрай железопътната линия. Тесният път криволичеше през обрасъл с бурени и дървета пущинак, който накрая най-неочаквано ме изведе при бариера. Имах чувството, че прекосявам границата с вражеска държава. Зад бариерата имаше железопътно депо с огромни оранжеви контейнери, накамарени по три, по четири един върху друг. От будката излезе пазач, който явно взимаше много присърце задълженията си. Смъкнах прозореца.