— Акцията се е провалила. Луси е застреляла на място двама души…
— Добра ли е била стрелбата? — прекъсна ме той.
— Няма стрелба, която да е добра.
— По дяволите, докторке, знаеш за какво ти говоря. Дали е била оправдана. Само не ми казвай, че е застреляла случайно двама агенти!
— Разбира се, че не. Джо е ранена. Не знам в какво състояние е.
— Мамка му! — изруга той и стовари пестник върху кухненския плот с такава сила, че чиниите, оставени да се сушат, заподскачаха с тракане. — Бива ли да я пращат на такава акция! Некадърници. Тя само това и чака — да надупчи някого на решето, да се прави на каубой, колкото да си излее злобата към всички, които мрази до смърт.
— Престани, Марино!
— Видя я на какво приличаше завчера у вас — продължи да вилнее той. — Съвсем е превъртяла, откакто убиха Бентън. Дай й да си отмъщава, не й стигна и това, че направи онзи хеликоптер на сол и месата на Кари Гретхен и Нютън Джойс се разхвърчаха във всички посоки!
— Стига! — казах изнемощяла. — Много те моля, Марино. Така не постигаш нищо. Луси е професионалистка и ти го знаеш. Ако не беше, отделът нямаше да й възложи подобна акция. Знаят прекрасно какво я е сполетяло, тя е получила всички необходими съвети и напътствия след онова, което стана с Бентън, и всичко останало. Всъщност дори я уважават още повече като професионалистка и като човек заради мъжеството, с което посрещна този кошмар.
Марино не каза нищо, само отвори бутилка „Джак Даниелс“. После рече:
— Ние с теб обаче знаем, че не го е понесла чак толкова мъжествено.
— Луси винаги е умеела да разграничава нещата.
— И доколко здравословно е това?
— Нека се запитаме ние с тебе.
— Още сега мога да ти кажа, докторке, че този път няма да го понесе така леко — отсече Марино, после ливна от уискито в една чаша и сложи цяла шепа лед. — Преди около година пак при изпълнение на служебните си задължения тегли куршума на двама души, а ето че сега е направила същото. Повечето хора доживяват до пенсия, без да им се е налагало да стрелят по човек. Затова и се опитвам да те накарам да проумееш, че този път няма да й се размине току-така. Едрите клечки във Вашингтон като едното нищо ще си кажат, че агентката им си пада по убийствата и има проблем. — Той ми връчи чашата. — Познавал съм такива ченгета, такива агенти — продължи Марино. — Все си измислят основателни причини да извършат убийство, но като се замислиш, виждаш, че подсъзнателно се стремят да докарат нещата до такъв плачевен край. От това живеят.
— Луси не е такава.
— Да, само дето й е крив целият свят още от деня, когато се е родила. Между другото, тази вечер няма да мърдаш оттук. Ще се задоволиш с моята компания и с компанията на Дядо Коледа.
Наля и на себе си от бърбъна и се преместихме в неуютния му разхвърлян хол, задръстен с какви ли не боклуци, с лампиони с клюмнали абажури, с прашни увиснали венециански щори и масичка със стъклен плот и с остри ъгли, за която Марино обвиняваше мен. Той се отпусна във фотьойла с подвижна облегалка и поставка за краката, който беше толкова стар, че Марино бе залепил с лепенка пукнатините в тапицерията от кафява изкуствена кожа. Сетих се за първия път, когато влязох в къщата му. След като се окопитих от стъписването, си дадох сметка, че Марино всъщност се гордее, че износва всичко до дупка, ако не броим пикапа, открития басейн и сега коледната украса.
Той забеляза, че гледам притеснено фотьойла, както съм се сгушила в единия край на тапицираното в зелено кадифе канапе, където се чувствах най-уютно. Кадифето може и да се бе протрило, но канапето си беше удобно.
— Някой ден трябва да купя нов — отбеляза Марино, докато смъкваше облегалката на фотьойла и приплъзваше поставката за крака.
Размърда ходила под чорапите, сякаш пръстите му се бяха вкочанили, и включи телевизора. Изненадах се, когато смени програмата и пусна двайсет и първи канал — „Изкуство и развлечения“.
— Не знаех, че следиш „Биография“ — отбелязах.
— О, да. И програмите на живо с участието на ченгета. Сигурно ще ти прозвучи така, все едно съм дишал лепило, но нямаш ли чувството, че всичко отиде на кино, откакто в града ни се появи Брей?
— Няма да се учудя, ако ти имаш такова чувство, като знам какво ти причини тази вещица.
— А не причини ли същото и на теб? — заяде се Марино и отпи от бърбъна. — Аз не съм единственият в тази стая, когото тя се опитва да съсипе.
— Според мен не е чак толкова всесилна, че да ни съсипе — възразих аз.