— Доктор Скарпета!
Тя пищеше и се дърпаше като риба на сухо. Още беше с шини върху зъбите.
— Трийсет и един долара и двайсет цента — пророних аз.
Лапойнт натисна копчето „сейв“ и излезе от файла.
— Моля? — не ме разбра той.
— Толкова е имало в касовия апарат — поясних аз.
Момъкът се обърна заедно със стола на колелца и се зае да отваря чекмеджета, да вади филтри с различен цвят и да търси ръкавици. Иззвъня телефонът и той вдигна слушалката.
— Изчакайте — рече и ми подаде слушалката. — Теб търсят.
Беше Роуз.
— Свързах се с човек от отдел „Чужда валута“ в „Крестар“ — каза ми тя. — Парите, за които ме попитахте, са марокански. Курсът за днес е девет запетая три дирхама за един долар. Тоест, две хиляди дирхама се равняват на около двеста и петнайсет долара.
— Благодаря ти, Роуз…
— Има още нещо, което сигурно ще бъде интересно за вас — допълни секретарката. — В Мароко е забранено да изнасяш местните пари в чужбина.
— Имам чувството, че нашият приятел е вършел доста забранени неща — подметнах аз. — Би ли опитала пак да се свържеш с агент Франсиско?
— Разбира се.
Колкото и наясно да бях с реда в Службата за борба с контрабандата с тютюневи изделия, спиртни напитки и огнестрелно оръжие, вече ме налягаше страх, че Луси не иска да се чува с мен. А аз бях решена на всяка цена да се видя с нея. Бях готова на всичко, само и само да го уредя. Затворих телефона и взех от легенчето корковата дъска, а Лапойнт я намести под силната светлина.
— Не храня особени надежди за това — съобщи ми той.
— Само гледай да не започнеш да виждаш и него насън — предупредих го. — И аз не храня надежди. Но не пречи да опитаме.
От епидермиса беше останала зеленикавочерна пихтия като тинята в мочурище, а плътта отдолу ставаше все по-тъмна и суха като пушено месо. Наместихме корковата дъска под камерата с висока разделителна способност, свързана с видеоекрана.
— Нищо — каза Лапойнт. — Отражението е много силно.
Опита с пречупена светлина, после превключи екрана на черно-бяло. Започна да слага върху обектива различни филтри. Синият не ни помогна особено, както и жълтият, но когато той превключи на червен, срещу нас отново замигаха светещите петънца. Лапойнт ги увеличи. Бяха съвсем кръгли. Заприличаха ми на месечинки, представих си върколак със зли жълти очи.
— По-ясно не мога да го направя. Ще вкарам в компютъра това — оповести разочарован младежът.
Зае се да го обработва със софтуера, който открои към двеста отсенки на сивото, каквито нямаше да забележим с невъоръжено око.
Лапойнт тракаше по клавиатурата и натискаше мишката, влизаше и излизаше от прозорците, нагласяваше контраста, яркостта и големината. Изчисти изображението и видяхме порите на космите, а сетне и мястото, прободено от иглата за татуировки. От мътилката изникнаха черни вълнисти линии, които малко по малко се превърнаха в козина или пера. Друга черна линия, която бълваше маргаритки, изведнъж прерасна в лапа.
— Какво ще кажеш? — попитах аз младежа.
— Ще кажа, че това е най-доброто, което можем да получим — натърти нетърпеливо той.
— Познаваме ли човек, който да разбира от татуировки?
— Защо не почнеш от хистолога? — предложи Лапойнт.
21.
Намерих Джордж Гара в неговата лаборатория, тъкмо вадеше пликчето с обяда от хладилника, върху вратата на който имаше надпис „Не слагай храна“. Вътре складирахме сребърния нитрат и какви ли не други отрови, в близост с които бе опасно да държиш храна.
— Хубава работа! — възкликнах аз.
— Извинявай — изпелтечи той, после остави пликчето върху плота и затвори хладилника.
— В стаята за почивка има хладилник, Джордж — напомних му аз. — Можеш да го ползваш винаги когато пожелаеш.
Той не отговори и аз си дадох сметка колко срамежлив и затворен е и че за него сигурно е голяма мъка дори да ходи в помещението за почивка. Сви ми се сърцето. Не си и представях колко се е срамувал заради заекването си като дете. Това вероятно и обясняваше татуировките, които малко по малко, като пълзящо растение завземаха цялото му тяло.
— Може ли да те питам нещо за татуировките, Джордж? — подхванах аз. Той се изчерви до уши. — Много ми харесват. Но имам нужда от помощ.