— Я не говорете така! — престори се на ужасен и отвратен Карлайл. — А всички тук разправят в хор, че ако постъпя при вас, ще работя с най-добрите специалисти. Искам си парите обратно.
— Трябва да ти покажа нещо, доктор Скарпета — обърна се към мен Познер и вдигна предпазителя пред лицето си.
Остави скалпела, сгъна старателно листчето с калта от обувките и го прихвана отстрани, след което отиде при чифта черни дънки, върху които работеше Карлайл. Те бяха положени внимателно върху покритата с чаршаф количка. Чак до чатала бяха обърнати откъм опакото и студентът събираше внимателно с пинцети космите.
— Умът ми не го побира — завайка се Познер и посочи с пръст, без да докосва плата, докато младежът отгърна предпазливо още два-три сантиметра откъм опакото, и те покрити с косми. — Събрахме десетки — поясни Познер. — Обърнахме панталона до чатала и както можеше да се очаква, намерихме срамен косъм, но направо не проумявам каква е тази белезникава чудесия. Колкото повече отгръщаме откъм опакото, толкова повече косми изникват. Нещо не се връзва.
— Така си е — съгласих се аз.
— Дали не са от животно, например от персийска котка? — предположи Карлайл.
Руфин отвори един от шкафовете и извади стъкленицата с формалин, в която беше татуировката.
— Някой домашен любимец, който да е спал върху дънките, докато те са били обърнати откъм опакото? — продължи с догадките студентът. — Когато ме мързи да си изуя панталона, обикновено го изхлузвам и както е откъм опакото, го мятам на някой стол. А кучето ми само това и чака — тутакси се разполага отгоре.
— Сигурно изобщо не си правиш труда да слагаш дрехите на закачалки или да ги сгъваш и да ги прибираш в чекмеджетата — подметна Познер.
— И това ли ми влиза в домашното?
— Ще ида да потърся плик, в който да сложим стъкленицата — намеси се Руфин. — Да не би да потече.
— Няма да е зле — отвърнах и се обърнах към Познер: — Кога можеш да хвърлиш едно око на това?
— Понеже ме питаш ти, ще ти задам смъртоносния въпрос: кога ти трябва? — ухили се той.
Въздъхнах.
— Добре, добре, от мен да мине.
— Интерпол ни виси на главата, опитва се да установи самоличността на нашия приятел. И аз като всички съм под пара, Лари — заоправдавах се.
— Не е нужно да ми обясняваш. Знам, че кажеш ли „скачай“, имаш основателна причина. Май нещо обърках конците — добави Познер. — Какво го прихваща това хлапе? Държи се така, сякаш никой не знае, че не са го приели в полицейската академия. А всички колеги шушукат.
— Първо на първо, аз например наистина не знам, че са го скъсали — рекох му. — И второ, не знам и колегите да шушукат.
Но още преди да съм го изрекла, се сетих за Марино. Беше се заканил да натрие носа на Руфин и не бе изключено да е научил отнейде как той се е издънил на изпитите и злорадо да е пуснал клюката.
— Ако се вярва на мълвата, Брей му е подляла вода — допълни Познер.
След малко Руфин се върна с найлонов плик в ръка. Излязохме от стаята на разложението и отидохме да се преоблечем. Постарах се да се мотая възможно най-дълго, та той да ме чака в коридора и съвсем да се притесни. Когато най-после се приготвих и излязох от съблекалнята, двамата тръгнахме мълком — Руфин спира два пъти, за да пийнел вода.
— Дано не вдигам температура — завайка се той.
Спрях и го погледнах, сетне долепих длан до бузата му и той се дръпна като попарен.
— Нищо ти няма — отсякох.
Придружих го през фоайето и после през паркинга — сега вече от сто километра си личеше, че си умира от страх.
— Да не се е случило нещо? — попита ме накрая той, като се прокашля и си сложи слънчевите очила.
— Защо ми задаваш такъв въпрос? — рекох, ни лук яла, ни лук мирисала.
— Ами защото ме изпращаш и така нататък.
— Отивам при колата си.
— Извинявай, задето ти казах за проблемите тук, за Интернет и всичко останало — подхвана Руфин. — Знаех си аз, че е по-добре да си държа езика зад зъбите и че ще ми се ядосаш.
— Защо реши, че съм ти ядосана? — попитах, докато отключвах автомобила.
Той сякаш изгуби ума и дума. Отворих багажника и наместих вътре найлоновия плик със стъкленицата.
— Тук боята ти е олющена. Сигурно е от някое изхвърчало камъче, но започва да хваща ръжда…
— Чуй какво ще ти кажа, Чък — рекох му спокойно. — Знам.
— Моля? В какъв смисъл? Не разбирам — затърси той думите.
— Разбираш, и още как. — Седнах зад волана и завъртях ключа на двигателя. — Качвай се — подканих. — Не стой на студа. Нали уж не си добре.