Той се поколеба и докато заобикаляше автомобила, за да мине от другата страна, едва ли не излъчваше страх — досущ миризма.
— Съжалявам, че не успя да дойдеш при „Еленовата глава“. Имахме твърде любопитен разговор със заместник-шефката Брей — не го пожалих аз, след като той затвори вратата.
Руфин ме зяпна с отворена уста.
— За мен е облекчение, че вече знам отговорите на толкова много въпроси — продължих аз. — За електронната поща, за Интернет, за слуховете около служебното ми положение и изтичането на информация.
Зачаках да чуя какво ще отвърне и се сепнах, когато той избълва:
— Точно заради това ни в клин, ни в ръкав не ме приеха в академията, нали? Снощи си се видяла с нея и тази сутрин го научавам. Оклеветила си ме, казала си да не ме взима на работа, а после си го раздрънкала на всички, за да ме злепоставиш.
— Изобщо не е ставало дума за теб. И със сигурност не съм раздрънквала нищо.
— На друг ги разправяй тия! — тросна се Руфин с разтреперан глас, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Цял живот съм искал да стана ченге, а сега ти съсипа всичко.
— Не, Чък, ти сам си го съсипа.
— Обади се на шефката и й кажи нещо. Ти можеш. Ти можеш — примоли се той като отчаяно дете. — Моля ти се!
— Защо снощи трябваше да се срещнеш с Брей?
— Защото тя ми нареди. Не знам какво искаше. Звънна ми по пейджъра и каза да съм бъдел в пет и половина пред „Еленовата глава“.
— И ти според нея изобщо не си се явил. Според мен това има нещо общо с лошата новина, която си научил днес сутринта. Как мислиш?
— Сигурно — промърмори той.
— Как се чувстваш? Още ли си болен? Ако си по-добре, се налага да отскоча до Питърсбърг, не е зле и ти да дойдеш с мен, за да приключим разговора.
— Ами аз…
— Какво ти, Чък?
— И аз искам да приключим разговора — рече той.
— Започни с това как си се запознал със заместник-шефката Брей. Вижда ми се твърде необичайно да имаш, така да се каже, лична връзка с най-могъщия човек в полицейското управление.
— Представи си какво ми е било, когато започна всичко — вметна Руфин — същинска вода ненапита. — Преди около два месеца детектив Андерсън ми звънна, каза, че била нова, искала да ме попита едно-друго за службата на главния съдебен лекар, за реда при нас и дали можело да вечеряме заедно в „Ривър Сити Дайнър“. Така започнаха всичките ми беди — сега си давам сметка, че е трябвало да ти кажа за обаждането й. Трябваше да ти кажа какви ги върша. Но ти по цял ден имаше лекции и не исках да те притеснявам, а доктор Филдинг бе в съда. Та отвърнах на Андерсън, че на драго сърце ще й помогна.
— Е, очевидно е, че не е научила нищичко.
— Това беше капан — поясни Руфин. — Влязох в ресторанта и що да видя — Андерсън се разположила в едно от сепаретата заедно със заместник-шефката Брей и ми разправя, че искала да разбере какъв е редът в нашата служба.
— Коя от двете?
— Брей.
— Ясно. Защо ли изобщо се изненадвам! — възкликнах аз.
— Сигурно съм се почувствал поласкан, но бях и притеснен, понеже не проумявах какво става. Защото следващото нещо, което ми каза, бе да съм идел с нея и с Андерсън в полицейското управление.
— Защо не ми съобщи веднага? — попитах, докато карах към Пета улица, за да завия по южното платно на магистрала А-95.
— Не знам… — отвърна той с глъхнещ глас.
— Според мен пък знаеш.
— Страхувах се.
— А дали не е свързано с желанието ти да станеш полицай?
— Защо да си кривя душата? Не можех да се надявам на по-яки връзки — потвърди Руфин. — А тя бе научила отнякъде за мечтата ми и щом влязохме в кабинета й, затвори вратата и ми каза да съм седнел от другата страна на бюрото.
— Андерсън с вас ли беше?
— Не, бяхме само двамата с Брей. Подметна ми, че с моя опит съм могъл да стана криминалист в полицията. Имах чувството, че съм спечелил от лотарията.
Правех всичко възможно да избягвам мантинелите и агресивните шофьори, докато Руфин продължаваше да се прави на невинно агънце.
— Трябва да призная, че след това живеех като в сън и поизгубих интерес към работата, за което съжалявам — допълни той. — Но мина половин месец, докато Брей ми прати първото съобщение по електронната поща…
— Откъде е взела адреса ти?
— Ами от мен. Та ми прати съобщение да съм наминел към нея в пет и половина, понеже искала да обсъди с мен нещо поверително. Повярвай, не ми се ходеше там. Знаех си, че от тая работа няма да излезе нищо добро.