— Та затова и си рекох, че сигурно е важно, когато снощи ме повика по пейджъра да се срещнем пред „Еленовата глава“ — допълни Руфин. — Предупреди ме да не съм споменавал на никого и да съм я търсел само ако има проблем. Да съм идел направо там. И толкоз. Вече се страхувах до смърт от нея — сподели той и тук вече му повярвах. — Беше ме притиснала до стената. Бях затънал до гуша, нямаше мърдане. Треперех какво ли още ще ме накара да направя.
— И какво те накара?
Руфин се подвоуми. Пред мен изневиделица изникна самосвал и аз натиснах рязко спирачките. Булдозерите риеха пръстта по банкета, всичко тънеше в прахоляк.
— Да ти подлея вода в случая с Мъжа от контейнера. Знаех си какво ме чака. Брей щеше да ме принуди да извърша нещо, което да ти опропасти живота. И сега й беше паднало — какъв по-удобен случай от този, все пак от него се интересува не друг, а Интерпол. И се е вдигнал голям шум.
— И направил ли си нещо, за да провалиш разследването, Чък? — попитах аз.
— Не.
— А провалял ли си други случаи?
— С изключение на куршума — не.
— Нали си даваш сметка, че си извършил престъпление, ако си променил или унищожил веществени доказателства? Съзнаваш ли, че Брей ще те вкара в затвора и вероятно дори цели тъкмо това, та да си измие ръцете и да се отърве от теб, след като ти опропастиш мен?
— Все пак не вярвам да стигне чак дотам — възрази младежът.
За нея той беше едно нищожество, мижитурка. От себелюбие и амбиции Руфин дори не забелязваше, че са му сложили капан.
— Можеш да бъдеш сигурен — уверих го аз. — Можеш да бъдеш сигурен, че Брей ще те превърне в изкупителна жертва.
Руфин се поколеба.
— Ти ли крадеш в службата? — попитах без недомлъвки.
— Пазя всички неща. Тя ме накара да… заради нея правех всичко това, та да излезе, че не се справяш със служебните си задължения. Всичко е вкъщи, държа го в кашон. Накрая щях да донеса вещите в сградата и да ги оставя някъде, та някой да ги намери и да ги върне на колегите.
— Защо си позволил Брей да те води за носа? — попитах го. — Да те докара дотам, че да лъжеш, да крадеш, да не се гнусиш дори да променяш веществени доказателства?
— Много те моля, не позволявай да ме арестуват и да ме тикнат зад решетките — приплака Руфин с покъртен глас, с който надали щеше да спечели награда за актьорско майсторство. — Имам жена. Чакаме дете. Ще взема да се самоубия, така да знаеш. Знам хиляди начини.
— И през ум да не ти минава! — скастрих го аз. — Я се съвземи.
— Ще се самоубия, точно така! Съсипах си живота и сам съм си виновен. Никой друг.
— Няма да го съсипеш, освен ако сам не решиш.
— Вече няма никакво значение — изпелтечи младежът и аз се притесних, че говори сериозно. Току прокарваше език по устните си, устата му беше пресъхнала. — Жена ми пет пари не дава. Само това оставаше — детето ми да расте, докато баща му е в затвора.
— Само да си посмял да ми се явиш под формата на труп! — троснах се ядосана. — И през ум да не ти минава да ми поднасяш такива изненади.
Той се извърна стъписан към мен.
— Порасни най-после — рекох му. — Бива ли такова нещо, при най-малкото сътресение да посягаш към пистолета! Знаеш ли какво е самоубийство?
Руфин ме погледна с широко отворени очи.
— Оттам връщане няма — напомних му.
22.
Ателието на Пит се падаше веднага след козметичен салон „Кейт“ — беше в малка къща, върху която се мъдреше табела с реклама за някакъв екстрасенс. Спрях до очукан черен пикап, татуиран по калниците с множество лепенки, и начаса се сетих, че е на господин Пит.
Вратата на ателието му се отвори веднага и бях посрещната от мъж с кожа, всеки сантиметър от която над дрехите, включително вратът и главата, бяха покрити с татуировки. Направо настръхнах.
Беше по-възрастен, отколкото бях очаквала, вероятно бе прехвърлил петдесетте, беше слаб, с дълга прошарена коса, прихваната на опашка, и брада. От вида на лицето му човек би останал с впечатлението, че през ден го скъсват от бой. Беше облечен в черно кожено яке, тениска и дънки, към които на верижка бе прихванат портфейлът му.
— Вие сигурно сте Пит — рекох аз и отворих багажника, за да взема найлоновия плик.
— Заповядайте, влезте — покани ме той ведро, сякаш нищо на този свят не бе в състояние да го извади от равновесие или да му развали настроението. Домакинът мина пред нас с Руфин и подвикна: — Такси, седни, момичето ми. — Сетне ни увери: — Не се притеснявайте. По-блага е и от бебешки шампоан.