— Много, много внимателно — отвърнах аз. — Може ли да използвам телефона?
— Ама разбира се.
Минах от другата страна на плота, като не изпусках от очи Такси, разположила се върху легълцето си. Псето ме гледаше вторачено, сякаш ме предизвикваше да направя само още едно движение, за да ми се нахвърли.
— Добро кученце — подхванах с благ гласец. — Пит! Може ли да се свържа с един човек по пейджъра и да му дам телефонния номер?
— Телефонът не е тайна. Можете, разбира се.
— Браво, куче — насърчих Такси и отидох при телефонния апарат.
Псето имаше малки кръгли очички като на акула и масивна триъгълна глава като на змия. Сякаш още бе на първобитния стадий и от зората на времето не бе претърпяло развитие. Спомних си за думите върху кашона в контейнера.
— Възможно ли е да е вълк? — рекох на Пит. — Или дори върколак?
Той отново въздъхна, очите му бяха помръкнали от преумората в събота и неделя.
— Вълците са много разпространени. Нали знаете, груповият инстинкт, вълкът единак — отвърна мъжът. — Но е трудно вълк да бъде покрит с птица, пък била тя и бухал.
— Да — чу се гласът на Марино по телефонната линия.
— Би могло да бъде какво ли не — продължи на висок глас Пит. — Койот, куче, котка. Нещо с козина и жълти очи без гледци. Но сигурно е било малко, щом са го покрили с бухал. Съвсем мъничко.
— Кой дрънка там за козини? — попита грубо Марино.
Обясних му къде съм и защо, а през това време Пит продължи да дърдори и да показва различните модели с космати животинки по стените.
— Страхотно, няма що! — тутакси избухна Марино. — Защо и ти не си направиш татуировка, и бездруго вече си отишла!
— Някой друг път.
— Направо не мога да повярвам, че си се замъкнала сам-сама в ателие за татуировки. Имаш ли изобщо представа какви отрепки се навъртат в такива места? Наркотрафиканти, затворници, пуснати под гаранция, моторизирани банди.
— Не се притеснявай де.
— Как така да не се притеснявам! — продължи да фучи Марино.
Явно беше ядосан за нещо, което не бе свързано с посещението ми в ателието за татуировки.
— Какво се е случило, Марино?
— Нищо, ако не смяташ за случка това, че са ме отстранили временно от работа и са ме оставили без заплата.
— Какво безобразие! — избухнах и аз, макар да знаех, че нямаше да му се размине.
— Брей е на мнение, че е крайно време да ми го изкара през носа. Явно снощи съм й развалил вечерята. Твърди, че още едно провинение и край, щяла да ме уволни. Добрата новина е, че сега умувам с какво точно да се провиня.
— Хей! Елате да ви покажа нещо! — повика ме Пит от другия край на помещението.
— Ще помислим какво да правим — обещах на Марино.
— Да.
Такси не сваляше от мен очи, докато затварях телефона и внимателно я заобикалях. Погледнах модела върху стената и съвсем ми призля. Искаше ми се татуировката, дори и малка, да е на вълк или на върколак, но знаех, че вероятно е на нещо друго. Не понасям, когато някой въпрос остава без отговор, а науката и здравият разум удрят на камък.
Дори не помнех някога да съм се чувствала толкова обезсърчена и сломена. Стените сякаш ме притискаха, а рисунките по тях подскачаха като бесове. Сърцата, прободени с ками, и черепите, надгробните камъни, скелетите, стръвните зверове и страховитите призраци сякаш се бяха впуснали във вихрен танц около мен.
— Защо хората носят символи на смъртта? — повиших глас и Такси надигна глава. — Животът не е ли достатъчно ужасен за тях? Какви са тия, дето искат цял живот да гледат върху ръката си смъртта?
Пит сви рамене — явно изобщо не се притесняваше, че оспорвам изкуството му.
— Като се замислите, докторке — отвърна той, — единственото, от което трябва да се страхуваме, е страхът. Затова и хората искат татуировки за смъртта — за да не се плашат от нея. Точно както при хората, които се страхуват от змии, и затова в зоологическата градина се престрашават да ги докоснат. В известен смисъл носим непрекъснато смъртта в себе си. Не мислите ли, че ще се страхувате от нея повече, ако не я гледате всеки божи ден?
Не знаех какво да му отговоря.
— Ето, носите ми тук парче кожа от мъртвец, сложено в стъкленица, а не се боите от нея — допълни мъжът. — Но ако сега някой влезе и я види, сигурно ще се разпищи или ще се издрайфа. Е, не съм психолог — натърти той, като дъвчеше дъвка, — но наистина си е показателно какво избираме да си татуираме върху тялото. Да вземем вашия покойник. Бухалът ни казва някои неща за него. За онова, което е ставало в душата му. И най-вече от какво се е страхувал, но за това щяхме да разберем повече, ако знаехме какво има под бухала.