— Не можеш винаги да нахълтваш и да размахваш пистолет — опитах се да го успокоя. — Поне с Брей така няма да постигнеш нищо. Трябва да намериш начин, и то през следващите пет минути, да я принудиш поне сега-засега да те търпи.
Той не отвърна нищо. Завих по авеню „Либи“.
— Не ти трябва ум назаем, Марино — продължих да го увещавам. — Използвай я тая своя глава. Тук не става въпрос да си оспорвате територия или да се надцаквате. Става въпрос за жена, която вече е мъртва.
— Майната им на всички — изруга Марино. — Какво им става на тия хора!
„Куик Кеъри“ беше малък магазин без бензиноколонка отпред и без огледални стъкла. Не беше осветен, не се намираше на място, където да привлича купувачи от оживените магистрали. Освен по празници, затваряше рано-рано, още в шест.
Паркингът отпред беше озарен в червеното и синьото на полицейските автомобили и насред боботещите двигатели и суетящите се полицаи Брей се перчеше, осветена от телевизионните прожектори, носещи се около нея като флотилия мънички слънца. Беше в дълга пелерина от червен вълнен плат и с обувки с високи токчета, а отстрани на хубавата й главица проблясваха диамантени обици. Изглежда, я бяха повикали от официална вечеря.
Заваля суграшица. Извадих от багажника служебното куфарче. Брей ме забеляза преди журналистите, а щом мярна и Марино, върху лицето й се изписа гняв.
— Ще излезем с официално изявление едва след като съобщим на близките на убитата — продължи да обяснява тя на репортерите.
— А сега стой, та гледай — изсумтя едва чуто Марино.
Забърза припряно към магазина и направи нещо, което не го бях виждала да върши никога дотогава. Набута се право при журналистите, които дебнеха от засада. Стигна дори дотам, да извади преносимата радиостанция и да почне да дава заповеди по нея, сякаш тъкмо той ръководи парада и знае безчет тайни и тайнички.
— На линия ли си, двеста и две? — провикна се с цяло гърло, докато заключвах автомобила.
— Сто и четири — чу се глас.
— Отпред съм, ей сега идвам — промърмори Марино.
— Чакам те.
Начаса го наобиколиха най-малко десетина репортери и оператори. Човек да не повярва, че са толкова чевръсти!
— Капитан Марино!
— Капитан Марино!
— Колко пари са откраднати?
Марино не ги отпрати. Брей плъзна по лицето му очи, сякаш го дереше с остри нокти, понеже цялото внимание се бе пренасочило към човека, когото тя се опитваше да опропасти.
— И тук ли, както в други бакалии, са държали само до шейсет долара в касата?
— Смятате ли, че по това време на годината магазините трябва да наемат охрана?
Небръснат, вмирисан на бира, Марино погледна право към камерите и рече:
— Ако магазинът беше мой, на всяка цена щях да сложа пазач.
Заключих автомобила. Брей се насочи към мен.
— Значи смятате, че тези убийства, придружени с грабежи, се дължат на Коледните празници? — провикна се друг журналист към Марино.
— Смятам, че ги е извършил някой коравосърдечен негодник без капчица съвест. Той няма да спре дотук — отвърна Марино. — Длъжни сме да го спрем и тъкмо това се опитваме да направим.
Брей ми препречи пътя, докато заобикалях полицейските автомобили. Беше се загърнала с наметката, държеше се студено и хапещо като времето.
— Защо му позволявате да върши всичко това? — тросна ми се тя.
Спрях като закована и я погледнах право в очите, а дъхът ми я обви като парата на старовремски локомотив на въглища.
— „Позволявам“ не е дума, която бих употребила във връзка с Марино — отговорих й аз. — Предполагам, че вече се убеждавате в това на собствен гръб.
Един репортер от местно клюкарско списание повиши глас, за да надвика другите:
— Капитан Марино! Шушука се, че вече не сте детектив. Какво търсите тук?
— Заместник-началничката на отдела госпожа Брей ми е възложила специална задача — сопна се той мрачно на микрофоните. — Аз ще ръководя разследването на случая.
— С него е свършено — изсъска Брей.
— Марино няма да се даде без бой. Не ви завиждам — заканих й се аз и продължих нататък.
24.
Марино ме пресрещна пред входа на магазина. Влязохме вътре и първия човек, на когото се натъкнахме, беше Андерсън. Стоеше пред щанда и увиваше в кафява амбалажна хартия празното чекмедже на касовия апарат, а един от криминалистите — Ал Егълстън, нанасяше върху апарата праха, с който се взимат пръстови отпечатъци. Щом ни видя, Андерсън се изненада и посърна.