— Какво търсите тук? — нахвърли се тя на Марино.
— Наминах да си взема бира. Как си, Егълстън?
— Криво-ляво, Пийт.
— Още не сме готови за вас — каза вече на мен Андерсън.
Не й обърнах внимание, само се запитах колко ли бели е успяла да направи. Слава богу Егълстън се бе заел с важното. Веднага забелязах стола, преобърнат зад щанда.
— Така ли беше, когато е дошла полицията? — попитах аз криминалиста.
— Доколкото знам, да.
Андерсън се врътна и излезе от магазина, вероятно за да доведе Брей.
— Ама че клюкарка — подвикна Марино.
— И ти не си поплюваш.
По стената зад щанда се аленееха дъги кръв, рукнали от някоя артерия.
— Добре че си дошъл, Пийт, но да знаеш, дърпаш дявола за опашката.
Кървавата диря водеше от щанда по пътеката към склада.
— Я ела, Марино.
— Ей, Егълстън, виж дали няма да намериш някъде малко ДНК от това приятелче. Тури я в шишенце, току-виж сме успели да го клонираме в лабораторията — каза Марино и се насочи към мен. — Така ще разберем кой всъщност е той.
— Нямаш равен като учен, Пийт.
Посочих алените дъги, очертани от кръвта, бликала от сънната артерия на Ким Луонг, докато тя е издъхвала. Кръвта започваше ниско, още от пода, и се издигаше на шест метра, по рафтовете, отрупани с рула тоалетна хартия, книжни салфетки и други домашни потреби.
— Майко мила! — възкликна Марино, проумял за какво става въпрос. — Влачел я е, докато тя е кървяла?
— Да.
— Колко е живяла с такъв кръвоизлив?
— Броени минути — отвърнах. — Най-много десет.
Убитата не бе оставила други следи, освен бледите лъкатушни дири от косата и пръстите й, докато са я влачили по земята. Представих си как убиецът я е теглел за краката, докато ръцете й са наподобявали разперени криле, а разпуснатата коса — пера.
— Влачил я е за глезените — поясних аз. — Убитата е с дълга коса.
Андерсън се беше върнала в магазина и ни наблюдаваше, а на мен ми беше неприятно, че съм принудена да меря всяка своя дума. Но нямах друг избор. През годините бях работила с полицаи, които не умееха да си държат езика зад зъбите, затова волю-неволю се отнасях с тях като с врагове.
— Със сигурност не е издъхнала веднага — отбеляза Марино.
— Това, че сънната ти артерия е разкъсана, не значи, че умираш на място. Дори и да ти прережат гръкляна, пак можеш да звъннеш в полицията — поясних аз. — Не би трябвало жената да е била обездвижена от раната, но явно е станало точно това.
По-нататък по пътеката кървавите дъги по стените вече бяха по-бледи и не стигаха толкова нависоко; направи ми впечатление, че по-малките локвички кръв са се спекли, а по-големите вече също са започнали да изсъхват. Вървяхме по кървавата диря, покрай хладилни витрини, пълни с бира, после влязохме в склада, където криминалистът Гари Хам бе коленичил, а друг негов колега правеше снимки — и двамата бяха с гръб към мен и от тях не виждах нищо.
Заобиколих ги и спрях потресена. Дънките и гащетата на Ким Луонг бяха смъкнати до коленете й, а от ректума й стърчеше химически термометър. Хам ме погледна и застина, сякаш го бях спипала да краде. Бяхме работили заедно години наред.
— Какви ги вършиш! — сопнах се с тон, какъвто той не бе чувал от устата ми.
— Меря й температурата, докторке — отвърна Хам.
— А взе ли проба, преди да слагаш термометъра? Ами ако е била изнасилена анално? — попитах със същия яден глас, а Марино ме заобиколи и погледна трупа.
Хам се поколеба.
— Не, не съм.
— Бива ли такова нещо, смотаняк такъв! — скастри го Марино.
Хам наближаваше четирийсетте, беше висок и хубав, с черна коса и големи кафяви очи с дълги мигли. Не бе кой знае каква философия да поухажваш човек като него и да му внушиш, че е в състояние да върши и работата на съдебния лекар. Хам обаче никога не бе надвишавал правата си. Винаги се бе отнасял с уважение.
— Вкарал си твърд предмет в едно от отверстията на убитата и ако намеря рана, как да я тълкувам? — попитах аз.
Той преглътна.
— Ако намеря контузии в ректума, как да се закълна в съда, че те не са от термометъра? И ако открием ДНК, анализът пак няма да е достатъчно надежден, понеже няма да сме сигурни, че оборудването е било стерилно?
Хам се бе изчервил като домат.
— Имаш ли представа колко улики си заличил, офицер Хам? — не преставах с въпросите.