— Сериозно те питам, докторке. От какво се получава? — обади се пак Хам.
— И на мен винаги ми е било любопитно — чу се гласът на Даян Брей откъм вратата.
Стоеше там и ме гледаше с очи — не ти трябват стоманени свредели.
— Щом умреш, организмът ти престава да произвежда аденозинтрифосфат. Затова и се вкочаняваш — поясних, без изобщо да я поглеждам. — Марино, би ли я хванал ей така, за да я снимам?
Той се приближи и подпъхна ръце с ръкавици под лявата й мишница, а аз извадих фотоапарата. Снимах раната под лявата мишница, върху месестата част на лявата гърда, докато пресмятах съотношението между телесната температура и температурата в помещението и на какъв стадий са трупното вкочаняване и промените в цвета на кожата. Чувах стъпки и шушукане, някой се изкашля. Бях плувнала в пот под хирургическата маска.
— Направете място — помолих. Никой не се и помръдна. Погледнах Брей и застинах. — Трябва ми място, няма къде да се завъртя — троснах й се рязко. — Изкарайте тези хора оттук.
Тя кимна на всички, освен на мен да излязат. Ченгетата метнаха хирургическите ръкавици в червения плик с надпис „Заразно“ и се изнизаха един по един през вратата.
— Ти също — заповяда Брей на Андерсън.
Марино се държеше така, сякаш Брей изобщо не съществуваше. Тя не сваляше очи от мен.
— Само да съм заварила още веднъж на местопрестъплението такова стълпотворение — казах й, без да преставам да работя. — Не искам да виждам никого, никакви ваши подчинени, никакви ченгета и криминалисти — само някой да е посмял да се докосва до трупа или да го мести, преди да съм дошла аз или някой от другите съдебни лекари. — Погледнах я. — Разбрахме ли се? — попитах.
Тя като че бе потънала в онова, което наричам дълбок размисъл. Заредих трийсет и пет милиметровия фотоапарат с филм. Очите ми бяха уморени, понеже осветлението бе съвсем слабо, взех от Марино електрическото фенерче. Осветих с него отстрани мястото при лявата гърда, после дясното рамо. Брей се доближи и се надвеси да види какво разглеждам, а аз се сепнах, усетила как уханието на парфюма й се слива с миризмата на разлагаща се кръв.
— Ние носим отговорност за местопрестъплението, Кей — натърти тя. — Разбирам, досега редът е бил друг. Точно това имах предвид, когато споменах, че…
— Я не дрънкайте глупости! — изръмжа грубо в лицето й Марино.
— Вие, капитане, не се месете — изстреля Брей.
— Не аз, а вие няма да се месите — подвикна й той.
— Госпожо Брей — обадих се отново, — според законите на щат Вирджиния отговорност за трупа носи съдебният лекар. Трупът е в моите правомощия. — Приключих със снимките и срещнах студените й воднисти очи. — Трупът не бива да се пипа или мести. Ясна ли бях? — попитах отново. Смъкнах ръкавиците и ги метнах ядно в червения плик. — Тази жена умря заради вас, заместник-шефе Брей.
Затворих служебното куфарче.
— Заради вас и прокурора — допълни Марино и също смъкна ръкавиците. — Ето на случаи като този им се вика безплатен обяд — посочи той с месест пръст мъртвата жена, сякаш не друг, а именно Брей я бе заклала. — Току-що позволихте на убиеца да си разиграва коня — изкрещя й Марино право в лицето. — Вие и вашите игрички, и боричкането ви за надмощие, и големите ви цици. С кого се изчукахте, та се издигнахте толкова много?
Лицето на Брей стана мораво.
— Марино! — сграбчих го аз за ръката.
— Но едно ще ви кажа! — Той вече не се владееше, отскубна се от мен и изпухтя като ранен мечок. — Тази жена е била обезобразена не защото си е играла на политика и е крояла мръсните ви калташки интриги. Ами ако това беше сестра ви! А? Всъщност какви ги дрънкам? — вдигна Марино оплескани с талк ръце. — Хич не ви е еня за никого.
— Повикай санитарите, Марино — рекох му аз.
— Марино няма да вика никого — отсече Брей с глас, все едно се затръшна метална кутия.
— И какво, интересно, ще ми направите? Може би ще ме уволните? — продължи да й лази по нервите той. — Хайде да ви видим де. А аз ще разтръбя на всички репортери чак до Исландия защо сте го направили.
— Ами, няма да те уволнявам, не съм чак толкова добричка — изсъска Брей. — Ще те оставя да се мъчиш. Ще те държа без заплата. И занапред ще бъдеш отстранен от работа, но не и уволнен. А Бог ми е свидетел, това може да продължи мно-о-го дълго.
После се врътна и си излезе с червената наметка досущ отмъстителна царица, решила да насочи войската си срещу нас.