— А, тая няма да я бъде — изкрещя колкото му глас държи Марино. — Криви са ти сметките, драга. Ако случайно съм пропуснал да ти кажа, аз напускам!
Взе радиостанцията и нареди на Хам да прати санитарите, а през това време аз смятах наум.
— Хубаво й натрих носа, нали, докторке? — попита Марино, но аз не го слушах.
Алармата се бе включила в седем и шестнайсет, а сега нямаше и девет и половина. Точното време, когато е настъпила смъртта, беше сложна величина и човек лесно можеше да се подведе, ако не отчетеше нещо, но нямаше как Ким Луонг да е издъхнала преди два часа, а телесната й температура да е толкова ниска, тялото й да е вкочанено и посиняло и изтеклата кръв вече да се е спекла.
— Имам чувството, че таванът ще ме похлупи, докторке.
— Издъхнала е преди най-малко четири-пет часа — отбелязах аз.
Той обърса потното си лице с ръкава си, очите му бяха едва ли не изцъклени. Току потупваше пакета цигари в джоба на дънките, не го свърташе на едно място.
— От един-два следобед? Ти ме взимаш за мезе. Какво е правил онзи хубостник през цялото това време?
Непрекъснато поглеждаше към вратата, да види кой ще е следващият, дето ще ни се изтърси.
— Според мен е правил много неща — отговорих му.
— Май загазих не на шега — завайка се Марино.
Откъм магазина се чуха тътрузене на крака и потракване на носилка. Долетяха и приглушени гласове.
— Мен ако питаш, оная кобра не чу последната ти дипломатична забележка — казах му аз. — Сигурно е по-разумно да оставиш нещата така.
— Нима смяташ, че се е мотал тук толкова дълго, за да не излиза посред бял ден с окървавени дрехи?
— Не смятам, че това е единствената причина — уточних тъкмо когато двама санитари в гащеризони обърнаха носилката на една страна, за да я вкарат през вратата. — Тук има много кръв — рекох им аз. — Минете отсам!
— Мале, каква касапница! — възкликна единият.
Взех от носилката сгънатите чаршафи за еднократна употреба и Марино ми помогна да разгъна един и да го постеля върху пода.
— Вие, момчета, я вдигнете няколко сантиметра, а ние ще подпъхнем чаршафа под нея — наредих им аз. — Така. Добре.
Жената лежеше по гръб. От натрошените очни кухини ни гледаха страховити очи. Хартията с найлоново покритие изшумоля, докато покривах трупа с втория чаршаф. Вдигнахме тялото и дръпнахме ципа на тъмночервения чувал.
— Навън се е застудило — предупреди ни единият санитар.
Очите на Марино се стрелнаха из магазина, после и през вратата, към паркинга, където червените и сините полицейски светлини още проблясваха, но тълпата вече се беше разпръснала. Репортерите се бяха върнали светкавично по редакции и станции, бяха останали само криминалистите и един униформен полицай.
— Ето на — изпелтечи Марино. — Уж съм отстранен от работа, а да виждаш някъде наоколо друг детектив, който да върши нещо? Що ли наистина не им тегля една дълга!
Върнахме се при моя автомобил точно когато към паркинга зави очукан син фолксваген костенурка. Двигателят млъкна внезапно, вратата се отвори рязко и отвътре като тапа изхвърча младичко пребледняло момиче с късо подстригана черна коса. То се завтече към трупа в чувала точно когато санитарите го качиха в линейката. Тичаше, сякаш можеше да ги спре.
— Ей! — провикна се Марино и хукна след нея.
Момичето стигна при линейката, когато задната врата вече беше затворена. Марино затегли девойката.
— Оставете ме да я видя! — разпищя се тя. — Много ви моля, нека я видя!
— Недейте, не може — отвърна Марино.
Санитарите се метнаха на линейката.
— Оставете ме да я видя!
— Всичко ще е наред, успокойте се!
— Не! Не! Много ви моля, за бога! — нареждаше момичето, а от него като водопад бликаше неутешима мъка.
Марино я държеше с все сила изотзад. Дизеловият двигател се пробуди и избумтя, та не чух какво още й каза Марино, но щом линейката се поотдалечи, той я пусна. Момичето се свлече на колене. Стисна главата си с длани и вторачена в леденостудения вечерен мрак, продължи да плаче и да нарежда, да вика убитата жена по име:
— Ким! Ким! Ким!
25.
Марино реши да остане с Егълстън и Хам, докато те свързват с канап различни точки на местопрестъплението, нещо, което в случая беше напълно излишно. Аз си тръгнах. Дърветата и тревата бяха покрити с лъскав скреж; казах си, че сега остава само да спре и токът — така и стана.