Щом завих към квартала, където живеех, видях, че къщите тънат в мрак, а Рита, жената от охраната, сякаш си бе организирала в будката спиритически сеанс.
— Сега я втасахме — рекох й.
Свещите вътре трепнаха, когато тя отвори вратата и придърпа униформената куртка.
— Спря някъде в девет и половина — обясни ми жената и поклати глава. — Да не дава господ температурите в града да паднат под нулата!
Кварталът тънеше в непрогледна тъма, сякаш бяхме във война и имаше затъмнение, та да не ни бомбардират, а небето бе покрито с плътната пелена на облаците и не се виждаше дори късче от луната. Едвам намерих алеята към входа на къщата и заради поледицата насмалко да падна на стъпалата. Вкопчена в парапета, криво-ляво ги изкачих, после пък трябваше дълго да търся ключа за входната врата. Алармата още беше включена, защото спреше ли токът, преминаваше на батерии, но и те до сутринта щяха да се изтощят, а когато токът спираше заради заледяванията, го пускаха след дни.
Набрах кода и включих отново алармата. Умирах за един душ. И дума не можеше да става да се отбивам в гаража, за да напъхам дрехите, с които бях правила огледа на местопрестъплението, в пералнята, направо изтръпнах и при мисълта да притичвам гола през тъмната къща и да се пъхам под душа в банята, където също не се виждаше нищо. Беше тихо като в гроб, ако не се брои потракването на суграшицата.
Извадих всички свещи, които ми се намираха, и ги подредих стратегически из цялата къща. Намерих и електрическите фенерчета. Накладох огън и отвътре къщата се изпълни с хралупки тъмнина и сенки, изтласквани и разсейвани от пламъците, наподобяващи тънички пръсти. Добре поне че телефонът работеше, секретарят обаче беше изключил.
Не ме свърташе на едно място. Най-сетне отидох в спалнята, съблякох се и се позабърсах отгоре-отгоре с хавлиена кърпа. Облякох си пеньоара, нахлузих пантофите и седнах да умувам с какво да се заема, понеже не бях от хората, които търпят празни пространства в ума си. Рекох си, че на телефонния секретар сигурно има съобщение от Луси, а аз не мога да го чуя. Заех се да пиша писма, накрая обаче ги намачках на топка и ги метнах в огъня. Загледах как хартията става кафява по краищата, сетне се подпалва и почернява. Продължаваше да вали суграшица, навън се бе застудило.
И в къщата ставаше все по-студено, а часовете се изнизваха и приближаваха застиналото утро. Легнах да спя, но сън не ме ловеше — не можех да се стопля. Умът ми не искаше и не искаше да се успокои. Мислите ми скачаха от Луси към Бентън, после към ужасното престъпление, откъдето се бях върнала. Представях си обляната в кръв жена, влачена по пода, сетне от разкапващата се плът в мен се вторачиха малките жълти очички. Мятах се и се въртях като риба на сухо. Луси не се обади.
Надзърнех ли през прозореца към тъмния двор, ме налягаше страх. Стъклото се замъгляваше от дъха ми и ако се унесях, ми се струваше, че потракването идва не от суграшицата, а от куките за плетене на майка в Маями, докато тя е седяла до смъртния одър на баща ми и е плела безкрайни шалове за бедните в студените страни. Покрай къщата не мина и една-едничка кола. Звъннах на Рита в будката. Тя не вдигна.
Някъде в три след полунощ очите ми се замъглиха и аз се унесох отново. Клонаците на дърветата пукаха като картечни откоси, някъде в далечината, при реката изгромоли влак. Тъжната му свирка сякаш даде знак за цяла симфония от скърцане и тракане, от което съвсем ми докривя. Лежах в тъмното, омотана във вълнения шал, и щом хоризонтът изсветля, пуснаха тока. След броени минути се обади и Марино.
— В колко часа да мина да те взема? — попита той с глас, пресипнал от съня.
— Защо пък ще ме взимаш? — изненадах се и тръгнах като пияна със слушалката към кухнята да си направя кафе.
— За да те закарам на работа.
Нямах представа за какво ми говори.
— Поглеждала ли си през прозореца, докторке? — попита Марино. — Няма как да стигнеш с нацисткото си автомобилче.
— Казвала съм ти да не говориш така. Не е смешно.
Отидох при прозореца и вдигнах щорите. Навън бе натрупал сняг, храстите и дърветата бяха покрити сякаш със захарна глазура. Моравата наподобяваше дебел твърд килим. Висулките по стрехите бяха оголили дълги зъби и аз разбрах, че автомобилът ми наистина доста дълго ще си постои в гаража.
— Майко мила! — възкликнах. — Май няма да е зле да ме хвърлиш до службата.
Големият пикап на Марино с дебелите вериги по гумите запъпли по пътищата на Ричмънд и трябваше да мине близо час, докато стигне службата ми. На паркинга нямаше други автомобили. Слязохме от пикапа и тръгнахме предпазливо към сградата, като час по час се хлъзгахме, понеже улицата се бе превърнала в същинска пързалка и ние бяхме първите, престрашили се да я прекосим. Щом влязохме в кабинета ми, метнах палтото на облегалката на стола и двамата с Марино тръгнахме към съблекалните, за да се преоблечем.