— Клетата жена не усеща нищо.
— Дано не е усещала и докато онзи я е налагал.
— Според мен, когато е започнал, тя вече е била мъртва или, слава богу, е издъхвала — уверих го аз.
От аутопсията се разбра още нещо, от което трагедията стана още по-ужасна. Патронът, пронизал Ким Луонг във врата и разкъсал сънната й артерия, бе засегнал и гръбначния мозък между пети и шести шиен прешлен и тя на мига се бе парализирала. Могла е да диша и да говори, но не и да се помръдне, докато онзи изверг я е влачел по коридора, а кръвта й е обагряла рафтовете и ръцете й са се тътрели безжизнено и не са могли да запушат раната във врата. Представих си ужаса в очите й. Представих си и как хлипа и се пита какво ли още ще й причини убиецът, докато тя умира.
— Негодник с негодник! — възкликнах аз.
— Страшно ме е яд, че преминаха на смъртоносни инжекции — тросна се с омраза Марино. — Гадове като този трябва да се пържат живи. Трябва са се задушават от отровния газ, докато очите им изскочат от орбитите. А ние какво — приспиваме ги, понеже, видите ли, сме много благородни.
Прокарах бързо скалпела от ключиците през гръдната надолу към тазобедрената кост и направих обичайния разрез с формата на буквата „У“. Известно време Марино не каза нищо.
— Как мислиш, докторке, в състояние ли си да му забиеш иглата в ръката? Или да завъртиш кранчето на газа? Или да го завържеш с ремъците на електрическия стол и да пуснеш тока?
Не му отговорих.
— Често си мисля за това — продължи той.
— На твое място щях да мисля за друго.
— Знам, че си в състояние да го направиш — не мирясваше Марино. — И не само това, ами и ще ти е приятно, макар че няма да искаш да си го признаеш дори пред себе си. Понякога наистина ми иде да убия някого.
Погледнах го през опръскания с кръв предпазител на лицето. Дългите ръкави на престилката ми също бяха наквасени с кръв.
— Почвам да се притеснявам за теб — рекох му и наистина си беше така.
— Мен ако питаш, на мнозина им се иска същото, но не си го признават.
Сърцето и белите дробове на убитата бяха в границите на нормалното.
— Аз пък мисля, че на мнозина не им се иска.
Марино ставаше все по-войнствен, сякаш гневът от онова, което е сполетяло Ким Луонг, правеше и него безсилен не по-малко, отколкото е била и тя.
— А аз мисля, че на Луси например й се иска — знаеше си своето той.
Погледнах го — отказвах да повярвам, че ми го е казал тъкмо Марино.
— Според мен тя само чака сгоден случай. И ако не го получи там, където работи сега, накрая ще свърши като келнерка.
— Млъкни, Марино.
— От истината боли, нали? Поне аз си го признавам. Да вземем копелдака, извършил това тук. Ако зависеше от мен, щях да го закопчая с белезниците за някой стол, да му вържа краката, да опра дулото в устата му и да го попитам има ли си ортодонт, понеже ще му трябва.
Жлъчката, бъбреците и черният дроб също бяха в рамките на нормалното.
— А после щях да долепя дулото до окото му и да му кажа да надзърне вътре — да види дали се нуждае от почистване.
В стомаха открих останки от обяда на жертвата — пиле с ориз и зеленчуци, и се сетих за пластмасовата кутийка и вилицата, намерени в хартиен плик при портмонето и палтото й.
— Или може би ще отстъпя малко назад и ще го използвам за мишена, да видим дали ще му хареса…
— Престани! — не се стърпях.
Той млъкна.
— По дяволите, Марино. Какво те прихваща? — попитах, докато държах в едната ръка скалпела, а в другата — форцепсите.
Той пак замълча — спусна се тягостна тишина. Продължих да работя, като му възлагах едно или друго. После обаче пак подхвана:
— Жената, която снощи хукна след линейката, е приятелка на Ким, келнерка е в „Шони“ и следва вечерно в Университета на щат Вирджиния. Прибира се след занятия. Изобщо не подозира за случилото се, когато, не щеш ли, телефонът иззвънява и някой от онези кретени, репортерите, изтърсва: „Как реагирахте, когато научихте?“.
Марино замълча. Погледнах го — беше се вторачил в отворения труп, в празната червена гръдна кухина, която лъщеше, в бледите ребра, извити на прелестни дъги покрай правия гръбначен стълб. Включих електрическата пила.
— Според приятелката, по нищо не е личало Ким да е познавала човек, който да я е притеснявал със странното си поведение. В магазина не е идвал никой, който да й досажда или да я плаши. По-рано през седмицата, във вторник, алармата на задния вход пак се е задействала, но се е оказало, че тревогата е фалшива. Хората все забравяли, че и задната врата е с алармена система — поясни той с отнесен поглед. — Онзи тип сякаш е изникнал изневиделица от ада.