— Ще почна да сънувам кошмари — възкликна Познер.
— Не чакай пътищата да се заледят отново, тръгни си по-рано — посъветвах го аз.
Марино ме откара вкъщи и аз взех със себе си и стъкленицата с формалина, понеже още не губех надежда, че плътта в нея има да ми казва нещо. Смятах да я сложа върху бюрото в кабинета и от време на време да надявам ръкавиците и да я проучвам, точно както археологът се мъчи да разчете грубите, почти заличени символи върху камъка.
— Ще влезеш ли? — попитах аз Марино.
— Пейджърът непрекъснато звъни, а не мога да разбера кой ме търси — отвърна той, после го вдигна до лицето си и присви очи.
— Защо не включиш лампичката? — предложих му.
— Сигурно е някой кретен, който се е отрязал така, че не може да набере правилно — отсъди Марино. — Ще хапна нещо, ако ме поканиш. После ще бягам.
Докато влизахме в къщата, пейджърът му иззвъня отново. Той го грабна отчаян и го откачи от колана си, сетне го наклони, за да вижда екранчето.
— Пак не се вижда нищо. Какво е това петстотин и три? Знаеш ли такъв номер? — попита, вече вбесен.
— Да, такива числа има в домашния телефон на Роуз — отвърнах аз.
27.
Роуз бе сломена, щом се помина мъжът й, и аз имах чувството, че ще се разпадне, когато се наложи да умъртвят една от нейните хрътки. И въпреки всичко тя открай време носеше достойнството си едва ли не както и дрехите — спретнати и дискретни. Тази сутрин обаче, след като научи, че Ким Луонг е убита, изпадна в истерия.
— Само ако… Само ако… — повтаряше като курдисана и плачеше неудържимо във фотьойла до камината в малкия си апартамент.
— Престани да го повтаряш, Роуз — рече Марино.
Познаваше Ким Луонг, понеже често пазаруваше в „Куик Кеъри“. Беше се отбила и предната вечер, вероятно точно по времето, когато убиецът още е бил вътре, биел е жената, хапел я е и е разнасял кръвта. Слава богу, че магазинът е бил затворен и заключен.
Занесох две чаши женшенов чай в хола на секретарката, Марино предпочете кафе. Роуз трепереше като лист, лицето й бе подпухнало от плач, а над яката на хавлията за баня висяха кичури бяла коса. В този момент секретарката ми изглеждаше много стара, приличаше на бабичка, забравена от всички в някой старчески дом.
— Не бях включила телевизора. Четях. Затова и разбрах чак тази сутрин, когато пуснах новините — продължи да разказва тя за кой ли път. — Изобщо не подозирах, седях си в леглото, четях и се притеснявах за неприятностите в службата. И най-вече за Чък. Това момче съвсем го е ударило през просото, аз обаче ще му дам да се разбере.
Оставих чая до нея.
— Друг път ще говорим за Чък, Роуз — рече й Марино. — А сега ни кажи какво точно се случи снощи…
— Но вие първо ме изслушайте — възкликна жената. — Капитан Марино, убедете доктор Скарпета да ме изслуша! Този хлапак я мрази! Мрази ни и тримата. Това се опитвам и да ви обясня, трябва да предприемете нещо, докато не е станало твърде късно.
— Ще имам грижата веднага щом… — подхванах аз.
Роуз обаче поклати глава.
— Ще ни докара белята, така да знаете. Убедена съм, че ме следи тъкмо той или някой, свързан с него — настоя тя. — Може би е бил той в онази кола, която сте видели на паркинга и която ви е следила. Откъде сте толкова сигурна, че не я е наел под чуждо име тъкмо Чък, та да не кара своята и да не го познаете? Откъде сте сигурна, че който ви е следил, не е свързан с него?
— Ама недей така — вдигна ръка Марино, за да я прекъсне. — Защо му е да те следи?
— Заради лекарствата — отсече Роуз убедено, сякаш изобщо не се съмняваше. — Миналият понеделник имаше случай на свръхдоза и стана така, че реших да ида с час и половина по-рано на работа, понеже в обедната почивка щях да ходя на фризьор.
Не ми се вярваше Роуз да е подранила случайно. Бях я помолила да ми помогне да разберем какво крои Руфин и тя, естествено, го беше взела много присърце.
— Онзи ден вас ви нямаше — продължи разказа си секретарката. — Бяхте забутали някъде тефтера със срещите и ние го търсихме къде ли не. В понеделник реших да правя, да струвам, но да го намеря, защото знам, че без него сте за никъде. Та слязох да проверя още веднъж в моргата. Отидох още преди да съм си свалила палтото. И що да видя, няма и седем часът, а Чък седи зад писалището с брояча за хапчета и десетина опаковки лекарства. Погледна ме така, сякаш съм го заварила със смъкнати гащи. Попитах го защо е подранил толкова, а той, моля ви се, взе да ми обяснява колко натоварен му бил денят и как искал да си навакса.