„Или в Маями“ — помислих си аз.
— Добре че ни предупреди, Роуз — рекох на възрастната жена. — Само това оставаше — от службата да изтичат лекарства, попадащи в ръцете на хора, които вредят на другите и дори ги убиват.
— Да не говорим пък, че дните на Чък вероятно са преброени — допълни Марино. — Хора като него обикновено не доживяват дълбоки старини. — Той отново се изправи и приседна в края на канапето, по-близо до нашата домакиня. — А сега, Роуз — подхвана предпазливо Марино, — кажи ми какво те кара да мислиш, че онова, което току-що ни разказа, е свързано с убийството на Ким Луонг?
Тя въздъхна тежко и угаси лампиона до нея, сякаш й пречеше на очите. Ръцете й трепереха и когато вдигна чашата, Роуз разплиска чая върху скута си и го попи с хартиена салфетка.
— Снощи, докато се прибирах, реших да купя курабийки и някои други неща — поде тя, и този път с разтреперан глас.
— Помниш ли точния час? — поинтересува се Марино.
— Някъде шест без десет.
— Нека повторим, за да съм сигурен — започна да си записва той. — Когато си се отбила в „Куик Кеъри“, е било някъде около шест. Беше ли затворено?
— Да. Дори се подразних, понеже знам, че затварят в шест. И сега се чувствам гузна. Клетата жена е лежала вътре мъртва, а аз съм й се ядосвала, задето не съм могла да си купя някакви си курабийки… — изхлипа Роуз.
— Видя ли коли на паркинга? — продължи Марино. — Или някакви хора?
— Не — едвам намери сили да пророни жената.
— Помисли добре, Роуз. Смути ли те нещо?
— О, да — отвърна тя. — Точно това се опитвам да ви кажа. Видях още от авеню „Либи“, че магазинът е затворен, понеже вътре не светеше, затова минах през паркинга, та да завия, и забелязах табелата „Затворено“. Върнах се на магистралата, но още преди да съм стигнала супермаркета „Ей Би Си“, онзи автомобил се лепна зад мен.
— Към къщи ли се беше запътила? — намесих се и аз.
— Да. Отпърво не се притесних, но после, когато завих по „Гроув“, онзи ме последва, караше на някаква си педя от задния ми калник и направо ме заслепяваше с дългите светлини. Насрещните автомобили мигаха с фарове, даваха му знак, че е на дълги, мислеха, че не е забелязал. Но той очевидно ги беше включил нарочно. И аз се уплаших.
— А видя ли каква марка е колата? — попита Марино.
— Бях заслепена, не виждах нищо, пък и бях объркана. Веднага се сетих за автомобила на паркинга пред блока онзи вторник вечерта, когато се отбихте да ме видите — обърна се Роуз към мен. — И после ми казахте, че са ви следили. Начаса ми хрумна за Чък и лекарствата, и ужасните типове, които се забъркват в такива далавери.
— И така, караше по „Гроув“ — не й позволи Марино да се отклонява.
— Точно така, подминах блока и продължих нататък, чудех се къде да ида, за да се отскубна от онзи. И аз не знам как се сетих, но внезапно свърнах наляво и направих обратен завой. Карах до края на Гроув, сетне пак завих наляво — онзи продължаваше да ме следи. Следващата отбивка вдясно беше за Извънградския клуб, завих и стигнах чак при входа на клуба, където стоят портиерите. Излишно е да ви казвам, че онзи негодник се бе изпарил.
— Добре си се сетила — похвали я Марино. — Браво на теб. Но защо не се обади в полицията?
— Каква полза? Нямаше да ми повярват. Не можех да им кажа нищо конкретно.
— Трябвало е да се обадиш поне на мен — укори я той.
— Знам.
— А после къде отиде? — включих се отново и аз.
— Прибрах се тук.
— Плашиш ме, Роуз — рекох й. — Ами ако те беше причакал?
— Не можех да вися навън цяла нощ. Прибрах се по друг път.
— Помниш ли в колко точно часа онзи негодник те е оставил на мира?
— Някъде между шест и шест и петнайсет. Божичко, направо не мога да повярвам, че когато съм минала покрай магазина, жената е била вътре. Дали и убиецът още е бил там? Де да съм знаела. Все си мисля, че ако се бях вгледала, вероятно съм щяла да забележа, че има нещо гнило.
— Роуз, нямало е как да разбереш, освен ако не си циганка и не гадаеш на кристална сфера — успокои я Марино.