Тя отново си пое разтреперана въздух и се загърна в пеньоара.
— Все ми е студено — каза тя. — Ким беше добро момиче. — Отново замълча със сгърчено от мъка лице. Очите й се напълниха със сълзи, които рукнаха по страните й. — Никога не беше груба, скъсваше се от работа. Искаше да стане медицинска сестра. Да посвети живота си на другите. Помня, често съм се притеснявала, че стои сам-самичка в магазина до късно вечер. Ох, Бог да ми е на помощ. Пак си го помислих във вторник, когато се отбих да напазарувам, но не й казах нищо! — Гласът й секна. Отидох при нея, приклекнах и я притеглих към себе си. — Точно както когато Саси не беше добре… все я караше на сън, а аз, моля ви се, си помислих, че е изяла нещо развалено…
— Успокой се, Роуз. Всичко ще е наред — опитах се да я утеша.
— А се оказа, че е глътнала парче стъкло… Мъничкото ми момиченце, всичко вътре му е било разкъсано, а аз не направих нищо.
— Не си знаела. Не можем да знаем всичко — пророних аз, усетила как и мен ме плисва тъга.
— Само ако я бях завела по-бързо на ветеринарен лекар… Никога, никога няма да си го простя. Клетото ми момиченце, затворено като в клетка, а някакво чудовище я халосало и й счупило носа… на ония проклети надбягвания. А после аз допуснах да страда и да умре!
Ридаеше неудържимо, сякаш сломена от всички злини и жестокости, вършени някога по белия свят. Обвих длани около ръцете й, стиснати в юмруци.
— А сега ме чуй, Роуз — примолих се аз. — Спасила си Саси от истински ад, както си спасявала и други. Не си могла да сториш за кучето нищо повече, както не си могла да направиш нищо и когато си се отбила да си купиш курабийки. Ким е била мъртва. Била е издъхнала преди часове.
— Ами той? — извика жената. — Ами ако още е бил вътре и е излязъл, когато съм се доближила? Сега и аз щях да съм мъртва, нали? Онзи щеше да ме застреля и да ме хвърли някъде като боклук. Или е щял да се гаври и с мен.
Смазана, Роуз затвори очи, по лицето й пак се стичаха сълзи. Беше се отпуснала безжизнено, бурята беше отминала. Марино се надвеси напред на канапето и я докосна по коляното.
— Трябва да ни помогнеш — рече й. — На всяка цена трябва да ни кажеш защо според теб са те следили и защо смяташ, че убийството вероятно е свързано с това.
— Защо не дойдеш с мен вкъщи? — поканих я аз.
Очите й се проясниха, тя започна да си възвръща самообладанието.
— Ами колата, която подкара след мен именно от мястото, където е била убита Ким? Защо не са започнали да ме следят преди това? — попита жената. — И то точно час — час и половина, преди да се задейства алармата? Това съвпадение не ви ли учудва?
— Определено си е странно — съгласи се Марино. — Но през живота си съм се нагледал на странни съвпадения.
— Чувствам се кръгла глупачка — проплака пак Роуз и си погледна ръцете.
— Всички сме уморени — успокоих я аз. — При мен има предостатъчно място…
— А колкото до Чъки Бой, ще го тикнем зад решетките, задето пласира лекарствата — увери я Марино. — Няма да му се размине.
— Ще остана тук и ще си легна — каза Роуз.
Докато слизахме по стълбището и вървяхме към паркинга, аз продължавах да си блъскам главата над онова, което ни разказа.
— Слушай — подхвана Марино, докато отключваше автомобила. — Ти си била много по-дълго с Чък. Познаваш го по-добре от мен, което е твърде лошо за теб.
— И сега ще ме попиташ дали тъкмо той е в колата под наем, която ни следи — рекох, когато Марино даде на заден и зави по „Ранди Травис“. — Отговорът е „не“. Че е негодник, негодник е, спор няма. Лъже и краде, но инак си е страхопъзльо. Иска се доста наглост, за да следиш някого със запалени фарове. Който го прави, е много сигурен в себе си. Изобщо не го е страх, че ще го хванат, понеже се пише голям умник.
— Току-що даде определение на нещо като психопат — рече той. — Лоша работа! Никак не ми се ще да повярвам, че копелдакът, пречукал Луонг, е следил и Роуз.
Пътищата отново бяха заледени и шофьорите в Ричмънд, нали си бяха лекомислени, се пързаляха и въртяха по всички улици. Марино беше включил преносимата полицейска радиостанция и следеше къде какви произшествия са станали.
— Кога смяташ да я върнеш тая чудесия? — поинтересувах се аз.
— Когато дойдат да ми я вземат — отвърна той. — Няма да им се дам току-така.
— Много смело, няма що!
— Лошото на всички случаи, по които някога сме работили — смени той темата, — е, че те никога не се свеждат до едно-единствено нещо. Ченгетата се опитват да напаснат толкова много неща, че щом разрешим случая, вече преспокойно можем да напишем биографията на престъпника. Уж надушваме някаква връзка, а се оказва, че тя няма нищо общо с престъплението. Например мъжът, ядосал се на жена си. Тя излиза разстроена от къщи и накрая я отвличат от паркинга на някой универсален магазин, изнасилват я и я убиват. И това, че мъжът й се е ядосал, няма нищо общо. По всяка вероятност тя и без това е щяла да иде на пазар.