Зави по алеята пред къщата ми и спря пред входа. Изгледах го.
— Какво ще правиш с парите, Марино?
— Ти не бери грижа за това, все ще се оправя.
Знаех обаче, че няма спестен и цент.
— Би могъл известно време да ми помагаш като следовател при огледите — предложих му аз. — Докато те върнат на работа.
Той не каза нищо. Докато началничка му беше Брей, нямаше да го върнат на работа. Като го държеше без заплата и не му възлагаше случаи, Брей целеше да го принуди да напусне и да го извади от строя, както беше направила и с Ал Карсън.
— Мога да ти предложа две неща — да работиш случай за случай и тогава ще получаваш по петдесет долара на…
— Какви ти петдесет долара! Дрън-дрън! — изсумтя Марино.
— Мога да те назнача и на половин работен ден и после да обявя свободното място и ти да кандидатстваш за него на общи начала.
— Я не се занасяй.
— Колко изкарваш сега?
— Някъде към шейсет и две хиляди долара на година плюс осигуровките — отвърна той.
— Мога да ти дам най-много трийсет и пет хиляди на година. За трийсет часа на седмица. Без осигуровки.
— Браво на теб! По-изгодно предложение не съм получавал от доста време.
— Бих могла да те пиша инструктор и координатор на случаите на убийства в Института по съдебна медицина. Още трийсет и пет бона. Общо седемдесет. Без осигуровките. Но сигурно ще си докарваш и отгоре.
Той се замисли и дръпна от цигарата.
— Не ми е притрябвала помощта ти — сопна се грубо. — А и сега-засега нямам намерение да посвещавам живота си на трупове и на това да гледам по цял ден физиономиите на съдебни патолози.
Слязох от пикапа.
— Лека нощ — пожелах на Марино.
Той отпраши ядно, аз обаче знаех, че е ядосан не на мен. Беше отчаян и вбесен. Без да иска, беше разголил пред мен колко е уязвим и как са засегнали себелюбието му. И въпреки това ме заболя от всичко, което ми бе наприказвал.
Метнах палтото на стола в антрето и смъкнах кожените ръкавици. Сложих на плейъра симфония „Ероика“ на Бетховен и изопнатите ми до скъсване нерви малко по малко взеха да си възвръщат ритъма точно както свирещите струни. Забърках си омлет, хапнах, легнах си и се опитах да почета, но бях много уморена.
Заспала съм на светеща лампа и внезапно бях изтръгната от унеса от писъка на алармата. Извадих от чекмеджето глока и устоях на порива да изключа системата. Едвам издържах на воя й. Не знаех обаче какво я е задействало. След броени минути иззвъня телефонът.
— Обаждаме се от охранителната фирма…
— Да, да — казах на висок глас. — Не знам какво я е задействало.
— При нас показва пета зона — поясни мъжът. — Задната врата на кухнята.
— Нямам представа.
— Сигурно искате да повикаме полиция.
— Да, най-добре — съгласих се, докато воят, приличен на сирена при въздушно нападение, продължаваше да оглася къщата.
28.
Предположих, че алармата се е задействала от силния вятър, и след малко я изключих, за да чуя, когато дойде полицията. Седнах в леглото и зачаках. Достраша ме да тръгна да обикалям къщата, да влизам от стая в стая и да надзъртам в баните и скришните опасни местенца.
Заслушах се в тишината и чух всички звуци, които я огласяха: вятърът, тихото тиктакане на дигиталния часовник, топлината, струяща от радиаторите, собственото си дишане. Пред къщата спря кола и аз забързах към входната врата тъкмо когато един от полицаите почука с все сила с палката, вместо да натисне звънеца.
— Полиция — рече делово някаква жена.
Пуснах ги вътре. Бяха двама — млада жена и по-възрастен мъж. Върху ламинираната карта на униформата на жената пишеше, че се казва Дж. Ф. Бътлър, и нещо в младата полицайка ме стъписа.
— Задействала се е алармата на кухненската врата към двора — обясних аз. — Много съм ви признателна, че дойдохте толкова бързо.
— Как се казвате? — попита ме мъжът — Р. А. Макелуейн.