Държеше се така, сякаш изобщо не знаеше коя съм, сякаш бях най-обикновена застаряваща жена по пеньоар, която по една случайност живее в хубава къща в квартал, където полиция рядко стъпва.
— Кей Скарпета.
Той се поотпусна и сподели:
— Не знаех дали наистина съществувате. Слушал съм много за вас, но за осемнайсет години нито веднъж не съм идвал в моргата, и слава богу.
— Не си ходил, защото по твое време не са ви водили на демонстративни аутопсии и не са ви карали да учите медицина — заяде се Бътлър.
Макелуейн едвам се сдържа да не се подсмихне. Започна да оглежда обстановката.
— Стига да искате, винаги сте добре дошъл на някоя от демонстративните аутопсии — поканих го аз.
Бътлър беше нащрек, тялото й беше изопнато като струна. Вниманието й още не бе притъпено от бремето на службата, докато колегата й в момента не се интересуваше от нищо друго, освен от къщата и що за птица съм аз. Сигурно досега бе изтеглял хиляди коли и бе ходил по фалшива тревога в хиляди къщи срещу някаква си мизерна заплатица и никаква признателност.
— Бихме искали да огледаме — рече Бътлър и затвори входната врата. — Ще започнем ей от там.
— Ама, разбира се. Вършете си работата.
— А вие стойте тук — добави полицайката и се запъти към кухнята.
Точно тогава ме връхлетяха чувствата, заварили ме напълно неподготвена. Бътлър ми напомняше за Луси — в очите, в гръцкия нос, в начина, по който ръкомахаше. Луси не бе в състояние да мърда устните си, ако не размахва и ръце, сякаш дирижира, вместо да води разговора. Застанала в антрето, чувах стъпките на полицаите по паркета, сподавените им гласове, вратите, които затварят. Явно не си претупваха работата и аз си помислих, че именно Бътлър държи да надзърнат във всяко кътче достатъчно голямо, та в него да се спотаи човек.
Слязоха в мразовитата нощ по стълбите и мощните лъчи на електрическите им фенерчета заиграха по прозорците и се плъзнаха през щорите. Това продължи петнайсет минути, после полицаите почукаха на вратата, за да ги пусна вътре, и ме заведоха в кухнята, като Макелуейн си духаше на премръзналите зачервени длани. Бътлър побърза да попита угрижена:
— Знаете ли, че има вдлъбнатина в рамката на кухненската врата?
— Не — сепнах се аз.
Жената отключи вратата при масата до прозореца, където се хранех и с приятели, и когато бях сама. Приближих се към полицайката да видя за какво ми говори и ме лъхна жулещият мразовит въздух. Бътлър насочи фенерчето към вдлъбнатинката между металния обков и дървото на рамката, където, както личеше, някой се бе опитал да отвори вратата.
— Възможно е да не е от сега и да не сте забелязали — обясни полицайката. — Във вторник, когато алармата пак се задейства, не проверихме, понеже сигналът беше за зоната на гаражната врата.
— Какво, алармата се е задействала и във вторник ли? — ахнах аз. — Виж ти, не знаех.
— Ще отскоча до колата — рече Макелуейн на колежката си и все така потривайки ръце, излезе от кухнята. — Връщам се ей сега.
— Тогава бях дневна смяна — обясни Бътлър. — Както личи, жената, дето идва да ви чисти, я беше задействала, без да иска.
Не проумявах как Мари е задействала алармата в гаража, освен ако не е отишла там за нещо и не е реагирала веднага на предупредителното пиукане.
— Беше много притеснена — допълни полицайката. — Когато дойдохме, явно още не се беше сетила какъв е кодът.
— По кое време е било това? — поинтересувах се аз.
— Някъде към единайсет.
Марино не е могъл да чуе по полицейската радиостанция повикването, защото в единайсет беше с мен в моргата. Спомних си, че когато се прибрах вечерта във вторник, алармата не беше включена, сетих се за несменените хавлиени кърпи и мръсния килим. Защо ли Мари не ми бе оставила бележка, с която да ме предупреди какво се е случило?
— Нямахме причини да проверяваме тази врата — допълни Бътлър. — Затова и не мога да кажа дали вдлъбнатината я е имало и във вторник.
— Дори и да я е нямало — натъртих аз, — някой очевидно се е опитал да проникне вътре.
— Патрул триста и двайсет — каза Бътлър. — Сто и пет до детектив Б. Е.
— Патрул седемстотин деветдесет и две — чу се отговорът.
— Можете ли да дойдете, Б. Е.? — попита полицайката и даде адреса ми.
— Сто и четири. Дайте ми петнайсет минути.
Бътлър остави преносимата радиостанция изправена върху кухненската маса и пак се зае да проучва ключалката. Нахлу студен поривист вятър, който запрати купчинката салфетки на пода и вдигна страниците на вестника.