— Идва чак от „Медоу“ и „Кеъри“ — обясни жената, сякаш трябваше на всяка цена да го знам. — Там е неговият участък. — После затвори вратата. — Вече не са към детективския отдел — продължи Бътлър, като не сваляше очи от мен — да види как ще реагирам. — Прехвърлиха ги, сега са към униформения отдел. Преместиха ги някъде преди около месец — добави тя и аз тутакси надуших накъде насочва разговора.
— Сега детектив Б. Е. сигурно е подчинен на заместник-шефката на полицията Брей — рекох й.
Бътлър се подвоуми, после се подсмихна.
— А кой не е подчинен на нея?
— Искате ли кафе? — предложих й аз.
— На драго сърце.
Бътлър седна и се зае да пише протокола за опита за проникване с взлом, а аз извадих чашите, сметаната и захарта, докато из въздуха се носеха подвикванията на диспечерите и на ченгетата по преносимата радиостанция. На външната врата се позвъни и аз отворих на детектива Б. Е. Не го познавах. Имах чувството, че вече не познавам никого, откакто Брей е поела нещата в свои ръце и е разместила хората, махайки ги от длъжности, където те си вършеха работата чудесно.
— Тази врата ли? — попита детективът Бътлър.
— Да. Ей, Джони, да ти се намира химикалка, която пише по-добре от тази?
Блъсна ме главоболие.
— Имаш ли химикалка, която всъщност да пише?
Не можех да повярвам, че всичко това се случва на мен.
— Дата на раждане? — попита ме Макелуейн.
— Малцина имат аларми и в гаражите — отбеляза Бътлър. — Според мен контактът е по-слаб, отколкото при нормалните врати. Лек метал, наистина голяма повърхност. Излезе ли силен поривист вятър…
— Никога досега алармата не се е задействала от вятъра — възразих аз.
— Но ако сте крадец и разберете, че къщата е с алармена инсталация, може и да не ви хрумне, че към нея е прикачена и вратата на гаража — продължи с догадките полицайката. — Ами ако там има нещо, което да си струва да откраднеш?
— Посред бял ден? — изненадах се аз.
Детективът започна да нанася дактилоскопски прах, с който да свали пръстовите отпечатъци по рамката на вратата, и вътре в кухнята пак нахлу студен въздух.
— Я да видим сега, докторке — продължи да попълва формуляра Макелуейн. — Имаме домашния ви адрес. Кажете ми сега и служебния, а също домашния и служебния телефон.
— Домашния ми телефон го няма в указателя. Не искам да попада в пресслужбата, а оттам и у журналистите — отсякох, опитвайки се да не давам воля на негодуванието си срещу това нахълтване в личния ми свят, пък било то и добронамерено.
— Да имате пръстовите си отпечатъци? — поинтересува се детективът, както бе навирил четката, а черният магнитен прах се сипеше по пода.
— Да. За всеки случай.
— Така си и знаех. Според мен всички съдебни лекари трябва да имат образец от пръстовите си отпечатъци, в случай че докоснат нещо, което не е трябвало да пипат — рече той и без да иска, ме обиди.
— Разбирате ли какво ви говоря? — опитах се да привлека вниманието на Макелуейн и да го накарам да ме изслуша. — Не пишете телефонния номер в протокола. Само това оставаше — всички репортери и бог знае още кой да се докопат до домашния ми телефон и да научат точния ми адрес и номера на здравната и пенсионната осигуровка, и датата на раждане, и расовата принадлежност, и пола, и къде съм се родила, и ръста, теглото, цвета на очите и най-близките ми роднини.
— Напоследък да се е случвало нещо, за което трябва да ни предупредите? — продължи да ме разпитва Макелуейн, а Бътлър подаде на детектива лентата, с която да свали отпечатъците.
— В сряда вечерта ме следиха с кола — отвърнах немай-къде.
Усетих как всички вперват очи в мен.
— Както личи, са следили и секретарката ми. Снощи.
Макелуейн записа и това. На входната врата се позвъни за кой ли път и аз видях върху екрана на охранителната видеосистема над хладилника Марино.
— И внимавайте да не прочета за това във вестника — предупредих ги аз и излязох от кухнята.
— Не се притеснявайте, госпожо, ще го впиша в приложението към протокола. То не стига до пресцентъра — чух подире си гласа на Бътлър.
— По дяволите, направи нещо — казах на Марино, след като му отворих. — Някой се опитва да проникне с взлом в къщата ми, а сега на кино отиде и личният ми живот.
Марино дъвчеше нервно дъвка, изгледа ме кръвнишки, сякаш не друг, а тъкмо аз съм извършила престъпление.