— Няма да е зле да ме предупреждаваш, когато се опитват да ти влизат в къщата. И таз добра, да научавам от полицейската радиостанция! — нахока ме той и закрачи ядно към гласовете.
Вече ми беше писнало от цялата тази патърдия и се запътих към кабинета, за да звънна на Мари. Вдигна малко дете, после слушалката взе и жената, която ми чистеше.
— Току-що научих, че във вторник, докато си била тук, алармата се е задействала — рекох й.
— Извинявайте много, доктор Скарпета — проплака тя. — И аз не знаех как да постъпя. Нямах представа как да я изключа, за да не пищи. Тъкмо чистех с прахосмукачката, когато се задейства. Не можах да си спомня кода и туйто, бях уплашена до смърт.
— Разбирам те, Мари — уверих я. — Аз също се уплаших. Тази вечер пак се задейства, затова знам какво ти е било. Но ми казвай за тези неща, чу ли?
— Полицаите не ми повярваха. Сигурна съм. Казах им, че не съм и припарвала до гаража, но те…
— Не се притеснявай — опитах пак да я успокоя.
— Мислех, че ще ми се ядосате, задето полицията… че сигурно ще ме изпъдите… Трябваше да ви кажа. Занапред няма да правя така. Обещавам.
— Излишно е да се притесняваш. Тук полицията няма да ти стори нищо, Мари. Тук не е като в твоята родина. Но искам да внимаваш много, когато си при мен в къщата. Дръж алармата включена и преди да си тръгнеш, проверявай да не би случайно да си я изключила. Забеляза ли нещо, например кола, което да ти е направило впечатление?
— Помня, че валеше дъжд и беше много студено. Не съм видяла никого.
— Кажи ми, ако забележиш нещо — помолих я пак.
29.
Все пак приложението към протокола за опита за проникване с взлом в къщата ми успя да стигне до журналистите навреме, та те да пуснат съобщението във вечерните новини в шест в събота. Репортерите взеха да се надпреварват да звънят и на мен, и на Роуз у дома и да ни разпитват надълго и нашироко кой ни е следил.
Не се и съмнявах, че пръст в изтичането на тази „дребна“ информация има Брей. Така тя си бе подсигурила забавление в инак студения унил край на седмицата. Пет пари не даваше, разбира се, че шейсет и четири годишната ми секретарка живее в квартал, където няма на всяка крачка охрана и бариери.
Привечер в събота седях пред запалената камина в хола и от немай-къде пишех статия за едно списание, която трябваше отдавна да предам. Времето не се беше оправило, а аз все не можех и не можех да се съсредоточа. Сигурно вече бяха преместили Джо в болницата към Медицинския колеж на Вирджиния, предполагах, че и Луси е във Вашингтон, но не бях сигурна. Едно обаче беше сигурно. Племенницата ми се сърдеше, а разсърдеше ли се, не искаше и да чува за мен. И това продължаваше с месеци, понякога и цяла година.
Бях се сдържала да не звъня на майка си и на сестра си Дороти, което вероятно ще ви се стори коравосърдечно, но така си бях спестила още опънати нерви и разправии. Но в събота вечерта вече не се стърпях и звъннах на Дороти. Нямаше я вкъщи. След това се обадих и на майка си.
— Не, Дороти я няма тук — отвърна тя. — В Ричмънд е, и щеше да го знаеш, ако си беше направила труда да звъннеш на майка си и сестра си. Луси попада в престрелка, а леля й, видите ли, не бивало да бъде безпокоена…
— Какво, Дороти е в Ричмънд ли? — ахнах невярваща.
— А ти какво очакваш? Тя й е майка.
— Значи и Луси е в Ричмънд.
Мисълта ме проряза като с остър скалпел.
— Затова и майка й замина. Разбира се, че Луси е в Ричмънд.
И аз не знам защо изобщо се учудвах. Дороти беше самовлюбена фукла, която си умираше да разиграва театър и да е център на вниманието, дори и това да означаваше ни в клин, ни в ръкав да се вживее в ролята на майка на дете, за която изобщо не я беше еня.
— Замина вчера, но не искаше да те безпокои и да те моли да остане при теб, понеже ти пет пари не даваш за роднините си — промърмори майка ми.
— Дороти винаги е отказвала да живее при мен.
Сестра ми си умираше за хотелските барчета. Вкъщи при мен щеше да се лиши от възможността да се запознава с нови и нови мъже, най-малкото с мъже, които нямах никакво намерение да деля с нея.
— Къде е отседнала? — попитах. — Луси с нея ли е?
— Никой не ми казва, понеже било много поверително, и сега аз, родната й баба…
Вече не издържах.
— Бързам, майко — казах й.
Направо й затворих и звъннах вкъщи на завеждащия ортопедичното отделение доктор Греъм Уърт.