— Помогни ми, Греъм — примолих се.
— Само не ми казвай, че някой от пациентите в отделението е умрял — отбеляза сухо той.
— Знаеш, Греъм, че нямаше да те моля, ако наистина не беше важно.
В отговор чух тягостно мълчание.
— При теб има една пациентка, приели сте я под чуждо име. Работи за Службата за борба с контрабандата със спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие, била е простреляна в Маями. Знаеш за кого ти говоря.
Той пак не каза нищо.
— И племенницата ми Луси е участвала в престрелката — продължих аз.
— Знам за престрелката — рече Уърт. — Съобщиха по новините.
— Тъкмо аз помолих шефа на Джо Сандърс да я преместят в болницата към Медицинския колеж тук. Обещах му, Греъм, лично да се погрижа за нея.
— Чуй ме, Кей — каза Уърт. — Наредено ми е при никакви обстоятелства да не пускам при нея никого, освен най-близките й роднини.
— Никого ли? — възкликнах невярващо. — Дори племенницата ми?
Известно време той мълча, сетне отвърна:
— Неприятно ми е да ти го казвам, но ми е наредено да не пускам най-вече нея.
— Ама защо? Я не се занасяй.
— Сбъркала си адреса, не съм го наредил аз.
Не ми се и мислеше как е реагирала Луси, ако не са я пуснали да види любовницата си.
— Бедрената кост е надробена — обясни моят познат. — Наложи се да слагам метална пластина. Сега е на екстензии, бием й морфин, Кей. Почти през цялото време е в безсъзнание. Пускаме само родителите й. Дори не съм сигурен дали разбира къде се намира и какво й се е случило.
— А раната в главата? — попитах аз.
— На главата й няма нищо, само драскотина.
— А Луси идвала ли е изобщо? Сигурно и сега чака пред стаята. Възможно е с нея да е и майка й.
— Идва през деня. Сама — отвърна доктор Уърт. — Май сутринта. Но се съмнявам още да е там.
— Дай ми поне възможност да поговоря с родителите на Джо.
Той пак си замълча.
— Греъм!
Мълчание.
— За бога! Те са приятелки. Неразделни са.
Мълчание.
— Чуваш ли ме?
— Да.
— По дяволите, Греъм, та те се обичат. Джо може би дори не знае, че Луси е жива.
— Джо знае прекрасно, че племенницата ти е здрава и невредима. И не иска да я вижда — отсече той.
Затворих и се вторачих в телефона. Някъде в проклетия град сестра ми беше отседнала в хотел и знаеше къде е Луси. Разлистих указателя, започнах от „Омни“, „Джеферсън“, очевидните хотели. Не след дълго установих, че Дороти е отседнала в „Бъркли“ в историческата част на града, известна под името Шокху Слип.
Телефонът в стаята й даваше свободно. Имаше куп места в Ричмънд, където милата ми сестричка да се мотае в неделя, затова изхвърчах като тапа от къщата и се метнах на колата. Небето беше похлупено с облаци. Спрях пред „Бъркли“. Още щом влязох вътре, разбрах, че няма да намеря тук Дороти. В малкия изискан хотел имаше барче с приглушено осветление, облечени в кожа столове с високи облегалки и задушевна атмосфера, където се събираше кротка клиентела. Барманът беше облечен в бяло сако и се държа много внимателно.
— Търся сестра си, мислех, че е тук — обясних му аз, после му описах Дороти, но той поклати глава.
Пак излязох навън и прекосих покритата с плочник улица, за да ида в „Тютюн“ — навремето тютюнев склад, сега превърнат в ресторант с външен асансьор от стъкло, и месинг, който непрекъснато се плъзгаше нагоре-надолу през атриума с тучнозелени растения и екзотични цветя. Точно до входа имаше барче с пиано и дансинг и аз начаса съзрях Дороти — седеше с петима мъже на една от масите. Тръгнах право към тях — отдалеч си личеше, че отивам по работа.
Хората по околните маси млъкнаха и впериха в мен очи, сякаш съм въоръжена до зъби и току-що съм нахълтала през летящата врата на някоя кръчма в Дивия запад.
— Извинете — рекох любезно на мъжа вляво от Дороти. — Имате ли нещо против, ако поседна за малко тук?
Той очевидно имаше нещо против, но от немай-къде ми преотстъпи стола си и тръгна към барплота. Другите кавалери на Дороти се размърдаха притеснено.
— Дошла съм да те взема — казах на сестра си, която очевидно бе добре почерпена.
— Ама вижте кой ни е дошъл! — изчурулика тя и вдигна чашата като за наздравица. — Кака. Нека ви запозная — поясни на кавалерите си.
— Замълчи и ме чуй — изшушуках й аз.
— Легендарната ми какичка.
Пийнеше ли, Дороти ставаше невъзможна. Не че пелтечеше или събаряше чашите. Затова пък му отпускаше края и хукваше да прелъстява мъжете. Ставаше и много устата. Срамувах се от поведението й и от начина, по който се обличаше — понякога дори ми се струваше, че ме пародира с дрехите си.