Ах, боже мой… — бъбреше той. — Ах, господи помилуй.
Хайде, стига ви толкова! — викна му Буркин.
Върнаха се в къщата. И чак когато в голямата гостна на горния етаж запалиха лампата и Буркин и Иван Иванич с копринени халати и с топли домашни пантофи седяха в креслото, а самият Альохин, изкъпан, вчесан, с нов сюртук, ходеше насам-натам из гостната, изпитвайки очевидно удоволствие от топлото, от чистотата, от сухите дрехи и леките обувки, и когато хубавата Пелагея, стъпвайки безшумно по килима, с приятна усмивка на лицето започна да поднася на една табла чай и сладко, едва тогава Иван Иванич подхвана своя разказ и като че ли го слушаха не само Буркин и Альохин, но и възрастните и млади дами и военни, които спокойно и строго гледаха от златните рамки.
— Ние сме двама братя — започна той, — аз, Иван Иванич, и другият — Николай Иванич, две години по-млад от мене. Аз се залових с науките, станах ветеринар, а Николай още деветнадесетгодишен беше вече чиновник в казьонната палата. Баща ни — Чимша-Хималайски, беше от войнишко потекло, но дослужи до офицерски чин и ни остави наследствено дворянство и едно именийце. След смъртта му именийцето ни го взеха за дългове, но, както и да е, детинството си прекарахме на село, на свобода. Също като селските деца и ние прекарвахме дните и нощите на къра, в гората, пазехме конете, цепехме лико, ловяхме риба и други от тоя род … А вие знаете, който макар веднъж в живота си е хващал жив бибан или е виждал как наесен през ясните и прохладни дни прелетните дроздове се вият на ята над селото, от него вече гражданин не става и до края на дните му нещо все ще го тегли към природата. Службата в казьонната палата потискаше брат ми. Годините си минаваха, а той си седеше все на едно място, пишеше все едни и същи книжа и си мислеше все за едно и също нещо — как да отиде да живее на село. И малко по малко тази мъка се изля у него в определено желание, в мечта да си купи малко имение някъде на брега на река или езеро.
Той беше добър, кротък човек, аз го обичах, но никога не съм съчувствал на желанието му да се затвори за цял живот в собствено имение. Казва се, нали, че на човек му са нужни само три аршина земя. Но три аршина са нужни за трупа, а не за човека. А сега казват и това, че влечението на нашата интелигенция към земята, стремежът към свое имение било нещо хубаво. Но тия собствени имения са всъщност тези три аршина земя. Да напуснеш града, борбата, житейския шум, да ги напуснеш и да се завреш в имението си — това не е живот, това е егоизъм, мързел, това е един особен вид отшелничество, но отшелничество без подвиг. На човека му трябват не три аршина земя, не едно имение, а цялото земно кълбо, цялата природа, където на простор да прояви всичките качества и особености на своя свободен дух.
Като седеше в канцеларията си, брат ми Николай мечтаеше как ще сърба собствената си чорба, която пълни с такъв вкусен аромат целия двор, как ще се храни на зелената морава, ще спи на припек, ще седи по цели часове на пейката пред вратата и ще се любува на полето и гората. Неговата радост, неговата любима духовна храна бяха разните книжки по селско стопанство и всичките тези полезни съвети в календарите; той обичаше да чете и вестници, но четеше в тях само обявленията относно продажбите на еди-колко си десетини ниви и ливади със сградите, с река, градина, мелница, с езера с текуща вода. И в главата му се рисуваха разни градински пътечки, цветя, плодове, колибки за скорци, риба в езерата и какво ли още не, знаете. В зависимост от обявленията, които му попадаха, тези въображаеми картини бяха различни, но, кой знае защо, във всяка от тях непременно имаше и френско грозде. Той не можеше да си представи имение, поетичен кът, без в него да има френско грозде.
— Селският живот има своите удобства — казваше той понякога. — Седиш си на балкона, пиеш си чая, патенцата ти плуват по езерото, една хубава миризма и … и френското грозде си расте.
Чертаеше планове на своето имение и във всичките му планове излизаше все едно и също: а) господарската къща, b) помещение за слугите, с) зеленчукова градина, d) френско грозде. Живееше скъпернически: не си дояждаше, не си допиваше, обличаше се не знам си как, като просяк, и все пестеше и слагаше в банката. Бе станал страшно алчен. Беше ми съвестно да го гледам такъв и му давах по нещичко, изпращах му по празниците, но той и това туряше настрана. Щом човек си е втълпил някаква идея, нищо не може да се направи.