Братя Грим
Фридер и Катерлизхен
Живели някога един мъж и една жена. Мъжът се казвал Фридер, а жената — Катерлизхен.
Веднъж Фридер казал:
— Ще отида на полето, а ти, Катерлизхен, приготви за обяд нещо вкусно и налей вино, за да хапна и да пийна като се върна.
— Върви, Фридер — отговорила Катерлизхен, — върви, аз ще приготвя каквото трябва.
Като дошло време за обяд, тя взела пушено месо и сложила тигана на огъня. „Докато месото се пържи — помислила си тя, — ще сляза в избата да налея вино.“
Отишла в избата и започнала да налива вино в една голяма кана. Изведнъж се сетила, че кучето не е вързано и може да отмъкне месото от тигана. „Добре, че се сетих навреме“ — казала си Катерлизхен и хукнала навън.
Ала кучето вече било захапало месото и тичало с него из двора. Като го видяла, Катерлизхен го подгонила, но не могла да го настигне.
— Е, каквото е изгубено, изгубено е — казала тя и тръгнала едва-едва към къщи, защото била много изморена.
В това време каната се била напълнила и виното било изтекло на пода. Като видяла какво е станало, Катерлизхен се завайкала:
— Какво ще правя сега? Ще трябва да измисля нещо, за да не забележи Фридер.
Помислила малко и си спомнила, че в килера има една торба с хубаво пшеничено брашно. Взела го и го посипала по пода на избата. Щом — свършила тази работа, огледала наоколо и останала много доволна.
— Всичко е наред — казала тя. — Избата е суха и чиста.
На обяд Фридер се върнал вкъщи.
— Е, какво си ми приготвила за ядене? — попитал той жена си.
— Ах, Фридер, исках да ти опържа месо, но кучето го отмъкна от тигана. И докато тичах след него, виното изтече от бъчвата. Но аз посипах по пода брашно и сега навсякъде е чисто и сухо.
— Ах, Катерлизхен, какво си направила?! Как можа да оставиш кучето да отмъкне месото и виното да изтече от бъчвата? И на всичкото отгоре да изсипеш хубавото пшеничено брашно!
— Но аз не знаех, Фридер — отговорила Катерлизхен. — Трябваше да ми кажеш по-рано.
„Ако жена ми ще прави все така — казал си Фридер, — ще трябва добре да си помисля.“
Веднъж той спечелил доста пари и ги сменил срещу злато. Върнал се вкъщи и казал на жена си:
— Виждаш ли тези жълти кръгчета? Ще ги скрия в едно гърне и ще заровя гърнето в земята под яслата на кравата. Но внимавай да не ги докоснеш, защото лошо ще си изпатиш!
— Не, Фридер, няма да се докосна до тях — отговорила Катерлизхен.
Един ден, когато Фридер го нямало вкъщи, дошли търговци, които продавали грънци и всякакви други съдове. Попитали Катерлизхен дали няма да си купи от стоката им.
— Аз нямам пари — казала Катерлизхен — и затова не мога нищо да купя. Има само едни жълти кръгчета, но не зная дали ще ви свършат работа.
— Жълтите кръгчета може и да ни свършат работа. Я ги покажи!
— Отидете в обора — казала Катерлизхен. — Заровени са под яслата на кравата. Извадете ги вие, аз не бива да се докосвам до тях.
Търговците отишли в обора. Разровили под яслата, извадили гърнето и видели, че в него има злато. Взели го и избягали. А стоката останала в къщата. Понеже в кухнята имало достатъчно съдове, Катерлизхен решила да посади цветя в глинените гърнета и да ги нареди покрай оградата.
Вечерта Фридер се прибрал, видял грънците и попитал:
— Катерлизхен, ти ли подреди тези гърнета?
— Да — отговорила тя. — Купих ги за жълтите кръгчета, които беше заровил в обора. Но аз не ги докоснах. Търговците сами ги взеха.
— Ах, Катерлизхен, какво си направила? Та това беше чисто злато — всичкото ни богатство. Защо го направи?
— Но аз не знаех, Фридер. Трябваше да ми кажеш по-рано.
После Катерлизхен се замислила и казала:
— Слушай, Фридер, хайде да догоним крадците и да си вземем златото.
— Добре — съгласил се Фридер. — Ще опитаме, но ти вземи хляб, масло и малко сирене, за да хапнем по пътя.
Двамата тръгнали да търсят крадците. Фридер вървял напред, защото ходел по-бързо, а Катерлизхен изоставала. „По-добре е да не бързам толкова. Като се връщаме обратно, аз ще бъда отпред.“ — помислила си тя.
Стигнали до планината. Като започнала да се изкачва по склона, Катерлизхен видяла, че земята е дълбоко набраздена. И понеже била милостива, намазала пукнатината с маслото. Но като се навела, едно парче сирене паднало от кошницата и се търкулнало надолу по склона.
„Един път вече се изкачих по склона — казала си тя. — За едно парче сирене няма да сляза до долу. Ще пусна друго парче, и то ще го върне обратно.“ — Извадила още сирене и го хвърлила надолу. Но сиренето не се върнало. Тогава тя хвърлила трето парче. „Може би двете парчета чакат третото и затова не искат да се върнат.“ — помислила си тя. Ала и трите парчета не се върнали. „Трябва да помисля — казала си Катерлизхен. — Може би третото парче не е намерило пътя и се е загубило. Значи трябва да изпратя четвърто парче, за да извика останалите.“ Но и с четвъртото парче се случило същото. Тогава Катерлизхен се ядосала и хвърлила надолу по склона всичкото сирене. Почакала малко, за да види какво ще стане, но сиренето не се върнало.