Но никоя чаша не подигна.
че в погледите, още упоени,
Недоуменье трепна: дали глума
Полупияний хелиаст подмята?
Какво е туй двусмислие на думи?
Зловещия му поглед и усмивка
каква измама крият?… Върху Ефтий
изпод ресници тъмни огнен поглед
устреля гнявно Фрина, като че
зад тъмен облак мълния да блясна,
и буря бе след мълнията близко.
Но сладкодумний Хиперид — чиято
душа пръптеше, като пеперуда,
около дивний лик на Фрина, в знойно
желание — подхвана вдъхновено:
„Зашеметил е сладкий вакхов дар
на стареца помръкналият ум.
На пир у Фрина, старче, не е гракал
До нине гарван!… Горе на Олимп,
за весел пир, самите богове
прекъсвали са своите дела.
Или не знай това мъдреца Ефтий?
Мъдрец е! — не е чудно, че не знай…
Зевс гръмовержец, той не се ли сам
престори лебед — само за да може
божественост отмахнал, а со нея
и дълг оставил настрана — наслада
поне за миг, за кратък миг да вкуси
от хубостта?… Или пък и това
е щукнало из паметта на Ефтий?
Или той мисли, че на боговете
да подражаваш, ще да е престъпно?
Хитрец е Ефтий; хитростта не знае
което знай — тя що й тряба!
Пред богове грехът не грях се смята,
ако се той допадне с хубост тям.“
И тука той, към старий хелиаст
като устреля поглед, ядно викна:
„Во полози, кат ниский лоб на Ефтий,
плешивостта плешиви мисли мъти!…
Другари! Ний въздадохме достойно
на боговете чест — а да издигнем
наздравица сега за хубостта:
— Щастлив, комуто помисли високи
в сърцето лее хубостта — сърцето
за низка завист и коварства чуждо!
Щастлив, когото Фрина ощастливи!“
Подхванатий внезапно тост пресече
речта на Хиперида. И далеко,
вън от чертога пиршествен, отнесе
презнощний екот името на Фрина…
И пак подзе отново Хиперид:
„За оногова, чийто дух е чужд
за хубостта — пустиня е живота,
и в младини за него няма младост;
макар роден в Атини, той е варвар!
Ще дойде ден, и той не е далеч,
вселената когато ще да знай
една богиня само — Хубостта!
В живота на безсмъртие начало; —
и в мъртвото емблема на живот; —
и земния живот на человека
ще бъда само нейно тържество,
в незиблемия неин храм: Наслада.
Аз виждам вече дигнат първий храм
в Атини. В прах ще скланя человек
чело — но не пред блянове с длето
изрязани от камък, не в безмълвно
смиренье — там сърцето на сърце,
пред живата богиня, пред това,
което вечно женствено е в нея,
ще да поднася въжделено жъртва.
И сляп е онзи, който веч не вижда
В Алфея, Лесбос, Тенедос — не бъдни,
А сбъднати свещени тържества.“
Извърна се към Фрина той и чаша
в ръка с тържествен възклик дигна: „Zήτω
богиня над богини — Хубостта!“
Поднеха се напълнените чаши,
и през нощния екот втори път
далеч отнесе името на Фрина…
И в порива на гордо изстъпленье
тогава се възправи тя сама:
— „От тебе мисъл — волята от мен!
Не позволиха да въздигна Тиви —
добре, тогава ще въздигна храм
на Хубостта… И не при Елевзис,
а в моя храм не дойде, който има
душа и нея иска не напусто
да принесе за жертва: до забрава
от тялото Кипридино да пий
амброзий животворен! Боговете
в самозабрава са го влели в него,
в самозабрава нека пий човек
и с боговете равен се усети,
за миг, поне за кратък миг в живота.
Тълпата пълни храмовете; — храма
на Хубостта е само за избрани.
Там няма достъп онзи, на когото
плътта е сал отрепка на душата!
На Фрина Храмът място за такива
не е; — и нека те да се тълпят
во храмове, където боговете
говеда само възприемат жъртва!“
Последний звук от думите безумни
В злокобний смях на Ефтия заглъхна.
И гостите во няма изненада,
когато се извърнаха към него —
все с тоя смях престъпваше той вече
през прага на черога… Мигновено
пресекна шумний преди малко пир,
че ужасът простря крила си черни
и вихрено ги сви, като обвея
пируващите с мразния си дъх.
Внезапен трепет — и сърце и памет,
и поглед се изясниха за миг! —
един през други плахи и смутени
пируващите бягаха навън…
Едните само пламенни езици,
от медните амфори, се преплитат
вълшебно пак низ пустия чертог —
и техний бляск играе и тъмней
над тъжните останки от пирът:
превърнати блюда и повалени
потири златни, благовонний сок
над губери разлян и разорвани,
разфърлени венци… И сал Приап,
усмихнато от своя пйедестал,
невъзмутим изглежда… Загасняват
един след друг амфори — и нощта
безмълвно се примъкна во чертога.