— Не беше ли това причината да се върнеш?
— Най-вече заради това — съгласи се неохотно. — Но не искам да отнемам работата на Джеф.
— Не обичам да говоря с хората повече, отколкото е необходимо — каза Джеф и повдигна ампутираната си ръка, сякаш това обяснение беше необходимо.
— Как се чувстват близнаците?
Джордж побутна Хен да се включи в разговора.
— Какво ще кажеш да помолим Медисън да работи за семейството?
— Мисля, че вече го направихме.
— Какво мислиш? — попита Медисън. Искаше на всяка цена да получи отговор.
— Няма аз да се женя за теб — отвърна Хен. — Виждам те няколко пъти за цяла година.
— Това не е отговор на въпроса.
— Предпочитам да стоиш тук, отколкото в Бостън.
— Това е най-любезната покана, която можеш да получиш от Хен — каза Джордж. — Какво мислиш?
— Трябва да го обсъдя с Фърн, но мисля, че ще е по-добре да продължа да работя за Фреди. В същото време мога да работя и за семейството. Аз съм скъпо заплатен адвокат. Едва ли ще можете да си го позволите.
— Тогава твоята задача ще бъде да ни направиш толкова богати, че да можем да си го позволим.
— Но не съм цар Мидас.
— Не се тревожи — каза Джеф. — Всичко, до което се докосне Джордж, става златно.
— Ако притежавахме тази ведомост, за която се предполага, че е открадната от баща ни, нямаше да се налага да работим повече.
— Има ли начин да приключим тази история? — попита Медисън. — Не искам повече да се налага да изкарвам Хен от затвора.
— Съмнявам се. Хората винаги предпочитат да си мислят, че могат да намерят заровено злато, а не да го изработят.
Но Медисън знаеше, че вече е намерил своето златно съкровище. Нямаше търпение да се върне при Фърн, фактът, че отново се връща при семейството си, също го вълнуваше. Не можеше да повярва колко добре се чувстваше сред братята си. Беше отново у дома, макар напрежението между тях да не беше изчезнало.
— Ще отида до фермата — каза Фърн, докато закусваха. Тя не заспа повече през нощта. Седя в леглото до зори, като се мъчеше да си обясни защо Сам Белтън е убил Трой. Вярваше, че Сам е убиецът. Свърза това, което знаеше от Медисън, с мнението си за Трой и състави предполагаемата картина на това, което се е случило.
— Мислех, че ще останеш с нас, докато се върне Медисън — отвърна Роуз. Тя хранеше Уилиям Хенри, но после го остави да се оправя сам. — Медисън изрично ми нареди да не те изпускам от поглед.
— Знам. И на мен каза същото, но трябва да се върна. Останах прекалено дълго тук.
— Знаеш, че ми е приятно да си тук. Дори Уилиям Хенри пита за теб, когато те няма.
— Ще ми липсвате и двамата, но трябва да вървя.
Роуз я погледна изпитателно, сякаш разбра нещо, което тя на всяка цена искаше да скрие.
— Има ли нещо общо с опитите ти да разбереш кой те е нападнал?
— Да.
— Знаеш ли кой е?
— Сам Белтън.
Роуз не помръдна:
— Сигурна ли си?
— Абсолютно.
— Той знае ли, че ти знаеш?
— Не.
— Какво мислиш да правиш?
— Не знам.
— Защо си сигурна, че е той?
— В началото не бях. Беше тъмно, аз бях много изплашена, за да запомня лицето. После Трой ми каза, че Сам Белтън напуска Канзас завинаги. На забавата у мисис Маккой го видях — бях го виждала преди, но не бях говорила с него. Не можех да разбера защо ми беше неудобно да говоря с него. Когато мъжът ме нападна, говореше през цялото време тихо. Говореше ми колко съм хубава, колко харесва тялото ми и какво иска да направи с мен. Беше ужасно и аз не го слушах. Всеки път, когато сънувах тази сцена, чувах гласа му все по-ясно и снощи, като се заговорих със Сам Белтън, разбрах, че това е мъжът.
— Мисля, че е по-добре да изчакаш Джордж и Медисън да се върнат — каза Роуз. — Нямаш доказателства. Ако е важна особа, се съмнявам дали някой ще ти повярва.
— Няма да ми повярват дори и да е говедар — отвърна Фърн ядосано, — но аз знам, че е той. Убедена съм също, че той е убиецът на Трой.
— Ако това е вярно, той е много опасен. Дали ще бъдеш на сигурно място във фермата?
— По-сигурно ще е, отколкото тук, в Абилийн. Страхувам се, че ако го срещна, ще се издам.
— Добре, щом така искаш. Но искам всеки ден да се обаждаш. И не се оправдавай, че си забравила или имаш много работа. Ако не се обадиш, ще дойда във фермата.
— Да не си посмяла! Ще родиш по пътя.
— Тогава запомни — ако се наложи да родя следващия Рандолф зад някой храст, вината ще е твоя.
Роуз спря пред офиса на поземления фонд да си поеме дъх. Ставаше все по-трудно да се придвижва от къщата на мисис Абът до центъра, затова седна на една пейка и сложи Уилиям Хенри до себе си. Може би вече трябваше да се откаже от разходките, но не искаше цял ден да стои затворена вкъщи. Не можеше да понася постоянното дърдорене на мисис Абът. Освен това Уилиям също обичаше разходките. Той беше добро дете, но имаше нужда от разнообразие. Растеше в дом, чийто двор представляваше шестдесет хиляди акра обработваема площ, имаше шестима чичовци и много приятели. Тук играеше с децата от града и Ед. Роуз искаше вече да се прибере вкъщи. Уютният дом, който Джордж беше построил, след като Макклендънови изгориха тяхната барака, беше истински дворец в сравнение с малките стаи у мисис Абът.