— След един час беше изчистила къщата, помогна на Роуз да се изкъпе и й даде една от своите нощници.
— Ще изпратя Рийд за лекар.
— За какво? — попита Роуз, без да откъсне очи от бебетата. — Ние се справихме отлично.
— Защото искам да доживея до сватбата си с Медисън. Може би Джордж ще се смили над мен, ако лекарят каже, че всичко е наред. Съмнявам се, че на мен ще ми повярва.
— Но нали аз съм тази, която дойде тук!
— Мислиш ли, че ще те упрекне за нещо. Не съм виждала досега по-влюбен мъж от Джордж.
— А Медисън?
— Какво Медисън?
Нима я обичаше по-малко, отколкото Джордж обичаше съпругата си. Нима тя го боготвореше по-малко, отколкото Роуз Джордж. Никога повече нямаше да завижда на Роуз за щастието й. Беше се случило и с нея; един ден хората щяха да гледат на нея и Медисън, както сега тя гледаше на Роуз и Джордж. Фърн се усмихна щастливо.
— Мисля, че Медисън ме обича много, но не се колебае да ми каже, когато греша.
— Това намалява ли вярата ти в любовта му?
— Не.
— Тогава не се тревожи. Тези Рандолфови са упорити като магарета, но веднъж вразумят ли се, нямат грешка.
— Ще го запомня, сега е по-добре да вървя. Ще ми отнеме половин час да намеря Рийд. Сигурна ли си, че си добре?
— Да. — Роуз гукаше на двете бебета. — Никога не съм била по-добре.
Началникът на гарата се приближи до влака още преди да е спрял.
— Какво има? — попита Медисън угрижено.
— Току-що открих, че Белтън е бил в Абилийн преди осем години. Идвал два пъти със стока, която е пътувала за Санта Фе. Последното пътуване съвпада с времето, когато е била нападната Фърн.
— За какво нападение става въпрос? — попита Джордж.
— Ще ти кажа по-късно. Знаем кой е убиецът. Трябва да заведа Фърн на безопасно място и да приключим тази история.
— И не го оставяй да те убеждава, че няма нужда от помощ, защото вече е родила. — Фърн инструктираше Пайк. — Грей е най-мързеливият мъж на земята. Щеше да умре от глад, ако не беше единственият лекар в града.
— А ако не иска?
— Удари го по главата и го довлечи дотук. Предпочитам той да ми е сърдит, отколкото Джордж.
— Или Хен — добави Пайк, като се качи на седлото. — Лекарят не стреля много точно за разлика от Хен.
Фърн яздеше в лек галоп с отпуснати юзди. Конят знаеше пътя от краварника до къщата. И по-добре, защото тя имаше да мисли за толкова много неща. Все още не беше се съвзела от наситения с емоции следобед около раждането на бебетата. Знаеше, че това предстои, но беше съвсем неподготвена да види Роуз, легнала в леглото, втренчила се в двете си дъщери, сякаш бяха най-прекрасните бебета. Чудеше са дали майка й се е чувствала така с нея. Чудеше се как ли ще се чувства тя самата в това състояние — взела в ръце сина или дъщерята на Медисън. Предполагаше, че това силно желание да създаде нов живот е било причина майка й да се е съгласила да има второ дете, макар да е знаела, че е опасно. Беше убедена, че Медисън не искаше тази жертва от нея, но се изненадваше от себе си: по-рано не мислеше за къща, пълна с деца, но само като си представи Медисън, поемащ собственото си дете от ръцете й, очите й се навлажниха. Да създаваш деца значи да продължаваш да живееш, а тя искаше да живее. Достатъчно дълго се беше затваряла в себе си. Сега искаше да навакса пропуснатото, но не в Бостън. Мисълта да живее там все още я плашеше, но сигурно щеше да опита. Осем години от живота й бяха минали в страх, но повече никога нямаше да позволи да бъде ограбвана — без значение какви предизвикателства щеше да й подхвърли животът, нямаше да се огъне пред тях.
— Не знам къде е — каза през сълзи мисис Абът на Джордж. — В един момент седеше на верандата, а в следващия сякаш се изпари във въздуха.
— Е, сигурно не е отишла далеч — каза Джордж. — Не и в нейното състояние.
— И аз така си мисля, но я няма вече цял ден. Трябваше да се върне досега.
Уилиям Хенри дърпаше баща си за ръкава. Джордж го целуна разсеяно; мислите му бяха другаде.
— Сигурна ли си, че не каза къде отива?
— Нищо — изхленчи мисис Абът, покри с драматичен жест лицето си и се стовари на канапето. — Мъча се да си спомня, но не каза нищо.
— Може би е отишла с Фърн — предположи Медисън.
— Фърн е във фермата.
— Татко — Уилиям Хенри простена в ухото на баща си.
— Не сега, сине. Трябва да намеря майка ти. Не може толкова дълго да отсъства.
— Мисля, че трябва да уведомим маршал Хикок — каза Джеф.
— Може би трябва да се посъветваш най-напред с лекаря — намеси се Хен. — Ако нещо се е случило, сигурно има връзка с бебето. Ако искаш, аз ще отида.