Той скочи от каруцата и надникна през вратата.
— Недей да го чакаш цяла сутрин. Ако не се появи до десет минути, започвай да си вършиш работата.
— Ще дойде — каза Фърн. — Хора като него не пропускат уговорени срещи.
Не че според нея в това имаше нещо лошо. След всички онези пъти, когато бе чакала баща си или някой друг мъж само за да й кажат, че са забравили, тя със сигурност би го оценила. Но Фърн се дразнеше от факта, че точно Медисън трябваше да бъде точен.
Тя, разбира се, не знаеше дали той ще дойде навреме, а само предполагаше. Може би по отношение на точността той също беше безнадежден случай.
Не, той просто не беше такъв човек.
Тридесет минути по-късно Фърн кръстосваше мястото пред плевнята. Каза си, че все още е рано, че има прекалено много задължения, за да мисли за него, но въпреки това не можеше да се концентрира върху работата си.
Тъкмо бе започнала да подрежда мислено всичките ужасни неща, които щеше да му направи, когато видя в далечината да се задава някакъв ездач. Малко по-късно успя да разпознае Медисън. Не можеше да бъде никой друг. Дори и брат му нямаше такава стройна, безупречна фигура.
Второто нещо, което привлече вниманието й, беше конят. Джеймз яздеше Бустър, най-добрия кон от конюшнята „Туинс ливъри“. Големият червеникавокафяв жребец бе любимец на Том Еверет и той не го даваше под наем на случайни хора. Беше силно животно и не винаги можеше да бъде управлявано лесно, но Медисън явно се справяше доста добре.
Очите й се спряха върху стойката му на седлото. Абсолютно изправена. Изглеждаше изключително красив в градските си дрехи. Тя познаваше няколко мъже, които можеше да нарече красиви, но нито един от тях не струваше колкото малкото пръстче на това конте. Жалко че беше Рандолф.
Но той можеше да язди. Не че воденето на кон в тръс по прав път бе нещо особено, но безгрижната лекота, с която го правеше, показваше, че е добър ездач. Тя не знаеше как или къде се е научил, но явно бе свикнал с конския гръб. Фърн възнамеряваше скоро да разбере доколко наистина е привикнал, но за момента трябваше да си промени мнението за него. Медисън може и да се обличаше като конте, но не яздеше като такова. А може би и не беше такъв.
Но трябваше да бъде! Нали идваше от Бостън?
Какъвто и да беше, тя никога не би разбрала, ако стои и спори със самата себе си. Фърн се качи на коня си и тръгна до го пресрещне.
ГЛАВА 4
— Ще трябва да се движим бързо — каза му тя, като избягваше да го гледа в очите. Прямият му поглед я объркваше. — Следвайте ме.
Медисън не помръдна.
— Мислех, че съм дошъл навреме. — Той погледна елегантния си златен часовник. — Остават ми още две минути.
— Днес имам много работа за вършене.
— А, да, онези нещастни бикове, чието бъдеще възнамерявате да помрачите.
В гърдите на Фърн се надигна смях, но тя го потисна. Да се смее по всяко време не й беше навик. Бе забелязала, че най-уважаваните хора винаги изглеждат сериозни или постоянно се мръщят за нещо. Бе положила огромни усилия, за да изгради вечно намръщеното си изражение, и нямаше да позволи на това адвокатче да го разруши.
— Кастрираните бичета увеличават теглото си — изръмжа тя. — А биковете създават неприятности. Дори и един бостънски адвокат би трябвало да знае това.
— Да, но аз никога не съм си поставял за цел да увелича теглото си.
— Да не би да предпочитате да създавате неприятности?
— Само тези две възможности ли ми предлагате?
Той спря коня си до нейния. Разстоянието между двамата беше само няколко сантиметра. Фърн бе сигурна, че той бе направил това нарочно, за да не й позволи да отбягва погледа му.
— Не ви предлагам никакви възможности.
— Много съм разочарован.
Беше уверена, че е имал предвид нещо друго, а не това, което изрече. Може би той флиртуваше, но Фърн не можеше да разбере. Медисън не се държеше прямо като мъжете от Запада, но му липсваше и официалността, която смяташе, че е присъща за Бостън.
Вътрешно се сви, усещайки близостта му. Струваше й се, че дори и дъхът й потреперва, когато напуска дробовете й. Каза си, че не трябва да бъде глупава — той я подлъгваше. За него би било голямо удоволствие да я обърка.
Сега Медисън й се усмихваше, но в погледа му имаше нещо непознато. Фърн не знаеше какво точно, но то я тревожеше. Чувстваше се застрашена. Вбесяваше я, че той се опитва да я сплаши.
— Винаги ли говорите само глупости? — попита тя.