— Разбира се, много хора се интересуват само как да спечелят възможно най-много пари, докато продължава оживлението в търговията с добитък — продължи Белтън, — но имаме и много солидни граждани, които мразят тази търговия толкова, колкото и аз. Един ден наоколо ще има само ферми.
На Медисън не му бе необходимо да разглежда околността, за да разбере, че фермерството би било твърде рисковано начинание. Един-единствен поглед му бе показал, че земята е също толкова безплодна, колкото и в Тексас.
Но той не можеше да си позволи да се замисля за Канзас или за бъдещите му фермери. Джордж щеше да дойде на гарата, а заедно с него и въпросите, които от осем години чакаха отговор. Откакто се бе качил на влака в Бостън, Медисън мислеше със страх само за тази среща.
Влакът спря и той бавно се изправи. Погледна дрехите си и се намръщи. Пътят и горещината бяха съсипали облеклото му. Канзас не приличаше на Бостън или Вирджиния, но потискащо наподобяваше Тексас. Трите години, прекарани в този щат, бяха кошмар, за който предпочиташе да си спомня рядко. А най-добре щеше да бъде, ако можеше да ги забрави завинаги.
„Не мисли за това. Просто го направи. Тогава дългът ти ще бъде изплатен и ще можеш отново да заживееш собствения си живот.“
— Най-добре е да отседнете в „Гълф Хауз“ — посъветва го Белтън. — Не е луксозен хотел, но „Дроувърс Котидж“ е пълен с тексасци. Нямаме нищо против да им прибираме парите, но никой не иска да спи близо до тях.
Начинът, по който Медисън го погледна, накара Белтън да слезе от влака, без да обели нито дума повече.
Медисън не знаеше какво би могъл да очаква от Абилийн, но се бе надявал, че ще има поне гара, затова се изненада, че вместо да стъпи на перон, скочи на гол участък прерия с големината на казармен плац, който разделяше железопътната линия от града.
Багажът се приземи в краката му.
Черният му костюм привличаше слънчевите лъчи и усилваше жегата с още десетина градуса. Медисън вдигна чантите си и се отправи към първата сграда, която забеляза. Думите „Дроувърс Котидж“ бяха изписани с големи букви над входа на триетажния хотел. Мястото предлагаше сянка и стая и Медисън се надяваше, въпреки забележките на Белтън, да намери поне малко спокойствие.
Фърн усети как стомахът й се свива. От влака току-що беше слязъл най-страхотният мъж, когото бе виждала. Отпусната върху перваза на отворения прозорец, тя го гледаше с широко отворени очи и уста. Не бе облечен като обикновен гражданин. Би се откроявал където и да отидеше. В Абилийн със сигурност щеше да бъде истинска атракция.
Беше свикнала да вижда здрави мъже, покрити от работа с прах, загрубели от трудния живот, който водеха, силни, защото трябваше да оцелеят. Те бяха чисти само в момента, в който излизаха от банята. След това се държаха така, като че ли това непривично състояние ги притесняваше.
Но този мъж не се чувстваше неуверено. Изглеждаше силен и решителен, като млад бик, разучаващ територия, която смята да направи своя. Дрехите му бяха елегантни и скъпи. Сакото прилепваше към широките му рамене така плътно, както ръкавиците към ръцете й.
Мъжът стоеше и презрително оглеждаше всичко около себе си и Фърн усети как краката й се подкосяват. Този човек приличаше толкова много на Джордж Рандолф, че можеше да мине за негов двойник. Трябваше да е още някой член на клана Рандолф.
Гневът й върна напускащите я сили, но тя не можа да устои на изкушението да хвърли един последен, продължителен поглед към този Адонис, който бе накарал сърцето й да подскочи. Ако беше по друго време… ако той беше друг човек…
Но не беше. Той бе Рандолф.
Тя си припомни убийството на Трой и се овладя. Този човек беше неин враг. Бе дошъл да се подиграе с правосъдието.
Нямаше да му позволи това.
Медисън се спря, когато почти беше слязъл от верандата. Джордж. Дразнеше го, че толкова много си приличаха. За последен път се бяха видели, когато той бе още юноша, а Джордж бе станал мъж. Сега имаше чувството, че вижда себе си в някакво огледало. Това накара миналото му да се върне със страшна сила.
Хаосът от силни и противоречиви чувства го разстрои. Беше решил да не се вълнува от нищо. Не искаше да се вълнува от нищо. Но само един поглед към по-възрастния му брат, когото не беше виждал от десет години, породи много повече чувства, отколкото беше очаквал, преди двамата да застанат лице в лице.