— Тя май не познава много добре семейство Рандолф, така ли е? — изсмя се Медисън тъжно. — Ние нямаме добра страна.
— В действителност тя ни познава доста по-добре, отколкото си мислиш. — Джордж почука на вратата, преди да отвори.
Джеймз влезе и видя дребна жена, седнала на стол до прозореца. Очите му се разшириха, когато тя стана да го поздрави. Съпругата на Джордж беше бременна.
— Ти да не си откачил да влачиш жена си през тази пустош, когато тя… тя…
— Трябва да ражда — довърши Роуз вместо него, оглеждайки ту единия, ту другия от братята. — Джордж ми каза, че ще те позная веднага, но нямах представа, че си приличате почти като близнаци.
Медисън измънка някакво извинение.
— Ужасно съжалявам, че съм толкова прям, но ако с Джордж сте женени от доста време, знаеш, че на всички ни липсват обноски.
— Омъжена съм за брат ти от достатъчно дълго време, че да надуя корема за втори път — отговори Роуз откровено, — но все още се учудвам на безкрайните възможности на мъжете от семейство Рандолф да се приспособяват към промени.
— Тя е истински дипломат — забеляза Медисън. — Предполагам, че трябва да бъде такава, ако иска да оцелее.
Джордж погледна жена си така, че тя избухна в смях.
— Нещо лошо ли казах? — попита Джеймз. Мразеше хората да му се смеят. Това го караше да се чувства като глупак. Баща му бе имал навика да му се присмива, когато искаше да го накаже.
— Да не забравиш да питаш Монти за първите й два дни на ранчото — каза Джордж.
Медисън не знаеше нищо за бременността, но предположи, че Роуз не трябва да стои права. Жените в Бостън се намъкнаха в леглата си веднага щом научеха, че са бременни, и не ставаха, докато не се възстановяха напълно. Роуз изглеждаше, като че ли всеки момент ще се пръсне, и въпреки това бе пътувала заедно с Джордж през тази забравена от бога пустош.
— Седни — каза той и се отпусна в един стол, надявайки се и Роуз да направи същото. Така и стана.
— Как успя да убедиш брат ми да се съгласи да пътуваш толкова дълго? — попита Джеймз. Не беше въпрос, който се задава на току-що срещната жена, пък била тя и снаха му, но той искаше да знае.
— Не му казах — отвърна Роуз. — Той изобщо не беше доволен, когато разбра. Все още не ми е простил. Буквално трябваше да го вържа, за да не ме върне обратно.
Медисън с удивление се опита да си представи как тази дребна женица връзва огромния си съпруг. В детството си и той бе искал да направи същото, но с големината и силата си Джордж винаги имаше непреодолимо предимство в борбите им.
— Не я върнах, защото ми обеща да си почива колкото се може повече — обясни брат му. — Точно затова те чакаше тук, а не на гарата, както тя искаше. — Той помогна на жена си да се изправи. — Сега ще те оставим да се настаниш. Ще се върна след час. Ще вечеряме, след като се срещнем с Хен.
ГЛАВА 2
— Той дойде със следобедния влак — каза Фърн на баща си, когато седнаха да вечерят. Вълнението правеше гласа й писклив. — Трябваше да се сетя, че няма да се задоволят с местен адвокат.
Бейкър Спраул не изчака дъщеря си и започна да се храни.
— Дочух, че не се е виждал със семейството си в продължение на години — каза той с пълна уста. — Може би не му пука за брат му.
— Не знам — отвърна Фърн, докато слагаше на масата чинията с вечерята на баща си, — но той е дошъл тук, за да измъкне брат си. Познава се по очите му.
Фърн си спомни тези черни очи, тъмни като нощта и дълбоки като безкрая. Красивото му лице бе останало спокойно. Всъщност той се бе изненадал леко, че тя имаше смелостта да говори с него. Но само леко, сякаш нищо не бе в състояние да го извади напълно от равновесие, или поне не и някой толкова незначителен като Фърн Спраул.
Тя щеше да го научи да й обръща внимание. Цял живот полагаше усилия да спечели уважението на мъжете и нямаше да остави някакъв си адвокат с обигран език от Изтока да се промъкне в града и да разруши всичко.
— Той вероятно си мисли, че всички в Канзас спят на земята и говорят повече с кравите, отколкото с хората.
Е, негова си работа. Щеше да бъде още по-добре, когато тя му покажеше колко заблуден е бил.
— Как изглежда? — попита баща й.
Като че ли външният вид на този мъж бе по-важен от това, за което бе дошъл. Но, в края на краищата, смъртта на Трой никога не бе успяла да развълнува баща й. Той бе заявил, че Трой си го е търсил; ако не бил Хен Рандолф, щял да го убие някой друг.